наглия инат на някаква си купчинка мускули.

Тялото се изправи. Ставите на коленете се възпротивиха замалко, обаче можеха да устоят срещу напора на волята не повече, отколкото болен комар да оцелее в пламъка на ацетиленова горелка.

Вратата на параклиса беше заключена. Но Уиндъл установи, че и най-лекият натиск е предостатъчен, за да изтръгне ключалката от дъските и да остави пръстови отпечатъци върху металната дръжка.

— Ха така…

Насочи се към коридора. Далечното потракване на прибори и бръмченето на гласове подсказваше, че е започнала една от четирите всекидневни трапези в Университета.

Той се питаше дали е позволено да похапнеш, след като умреш. Не му се вярваше.

Пък и дали би могъл да яде? Не че не беше гладен. Само че… Е, знаеше как да мисли, а за ходенето и другите движения стигаше да използва някои лесно откриваеми нерви, но точно как си вършат работата стомахът и червата?

Уиндъл проумяваше полека, че човешкото тяло не се управлява от мозъка независимо от заблудите на същия мозък по въпроса. Всъщност в тялото работят десетки сложни самостоятелни системи и съвършенството им не се забелязва, докато не започне да се скапва.

Той огледа тялото си от пилотската кабина на черепа. Виждаше замрелия химически цех на черния си дроб и го налягаше същото униние, с което майстор на лодки-еднодръвки би зяпал пулта за управление на компютъризиран супертанкер. И загадките на бъбреците очакваха вещата намеса на Уиндъл. Впрочем какво представлява далакът, като се замислиш? И как го караш да се задейства?

Сърцето му направо спря от уплаха.

По-точно вече беше спряло.

— Ех, богове — смънка Уиндъл и се облегна на стената.

Как ли трябваше да то командва? Побутна разни нерви, които май служеха за тази цел. Дали беше систолично… диастолично… систолично… диастолично? Да не забрави и белите дробове…

Подобно на жонгльор, задържащ осемнадесет чинии във въздуха, досущ като човек, който се опитва да настрои видеокамера, служейки си с указания, преведени от японски на холандски от кореец, и откривайки какво в действителност изисква пълният самоконтрол, Уиндъл Пунс се заклатушка напред.

Магьосниците в Невидимия университет много държаха на солидното изобилно похапване. Твърдяха, че не можело от човек да се иска сериозно магьосничество, без да си е подложил със супа, риба, дивеч, няколко огромни чинии месо, един-два тестени сладкиша, голяма потрепваща желатинова измишльотина със сметана отгоре, вкусни пастетчета на препечени филийки, плодове, ядки и висока чаша гъст до втвърдяване бъркоч от бренди със захар и билки към кафето. Така човек не се мъчел на празен стомах. Освен това било важно яденето да се поднася на равномерни интервали. Това вдъхвало бодрост през деня.

Разбира се, Ковчежникът беше изключение. Не прекаляваше с яденето, предпочиташе да си яде нервите. И беше убеден, че страда от анорексия, защото надзърнеше ли в огледалото, виждаше насреща си дебелак. Беше Архиканцлерът, който се появяваше тутакси зад гърба му и започваше да крещи.

Тъкмо Ковчежникът имаше злощастната участ да седи срещу вратата, когато Уиндъл Пунс я натроши — така му беше по-лесно, отколкото да премерва движенията си при натискане на дръжката.

Ковчежникът прехапа на две дървената лъжица.

Всички останали се завъртяха опулени на скамейките.

Уиндъл Пунс се олюля, докато овладее гласните струни, устните и езика си, после изрече:

— Май ще се справя е разграждането на алкохола.

Архиканцлерът се опомни пръв.

— Уиндъл! Смятахме те за мъртъв!

Призна пред себе си, че репликата не беше от най-сполучливите. Не полагаш някого върху каменна плоча и не слагаш запалени свещи и лилии само защото ти е хрумнало, че го е заболяла главичката и не е зле да си почине половин час.

Уиндъл направи няколко крачки. Седящите най-близо магьосници едва не се прегазиха взаимно в усилията си да се дръпнат.

— Ами мъртъв съм, глупав младежо — промърмори Пунс. — Да не си въобразяваш, че винаги съм се шматкал такъв наоколо? Как пък не! — Той опари със сърдит поглед събраните в залага магьосници. — Някой знае ли за какво служи далакът? — Добра се до масата и успя да седне. — Май беше нещо около храносмилането. Смешна работа — цял живот си караш ей тъй, проклетията си цъка или каквото там прави, ако ще и да бълбука, ама изобщо не знаеш за какво ти е. Нощем си лежиш и слушаш стомаха си да къркори, без да се сещаш що за изумително сложни химически процеси протичат в този…

— Значи ти си неумрял? — насили се да смънка Ковчежникът.

— Не стана по мое желание — раздразнено отвърна покойникът. Оглеждаше гозбите и се чудеше как, по дяволите, би могъл да ги превърне в Уиндъл Пунс. — Върнах се, щото нямаше къде да ходя. Да не си мислиш, че искам да съм тук?

— Но не дойде ли онзи тип… — запъна се Архиканцлерът. — Сещаш се, с гол череп и остра коса в ръцете…

— Изобщо не се е мяркал — лаконично отсече Уиндъл, вперил гладен поглед в най-близките чинии. — Доста изморява това неумиране.

Магьосниците трескаво шаваха с пръсти над главата му. Той вдигна глава ядосан.

— Хич не се надявайте, че не виждам как си правите знаци.

Самият Пунс откри изненадан, че очите му, гледали последните шестдесет години през блед мътен воал, по силата на принудата станаха най-чудесно настроени оптически инструменти.

В този момент само две вихрушки от мисли се въртяха в главите на присъстващите в Голямата зала.

Повечето магьосници умуваха: „Ама че ужас, това ли е старият Уиндъл, нали беше само сладък изкуфял дъртак, как да се отървем от тази твар? Как да се отървем от тази твар?!“

А Уиндъл Пунс се тюхкаше в жужащата проблясваща пилотска кабина на своя мозък: „Е, вярно било. Имало и живот след смъртта. Ама си е все същият. Брей, че скапан късмет!“

— Е — тежко изрече той, — какво ще правите сега?

Пет минути по-късно половин дузина старши магьосници подтичваха припряно по продухвания от течения коридор след Архиканцлера, чиято роба се развяваше от бързане.

Чуваше се следният разговор:

— Трябва да е Уиндъл! Дори говори с неговия глас!

— А, онова нещо не е старият Уиндъл. Той беше доста по-стар!

— По-стар ли? Че как може да е по-стар от един труп?

— Разправи, че си искал предишната спалня, но не виждам защо аз трябва да си изнеса нещата…

— Видяхте ли му очите, а? Като бургии!

— … има прекрасен изглед към градината, вече си подредих вещите и не е честно…

— Случвало ли се е досега?

— Е, оная случка с Чайкипски…

— Да, но той всъщност не беше умрял, просто си наплеска лицето със зелена бои, а после надигна капака на ковчега и се разврещя: „Изненада, изненада!…“

— Тук никога не сме имали зомби.

— А той зомби ли е според теб?

— Така ми се струва…

— Значи ще бие тъпани и ще подскача смахнато нощем?

— Ама те това ли правят?

— Старият Уиндъл да се държи така? Не му приляга. И приживе хич не си падаше по танците…

— Между другото нямам никакво доверие на онези богове на вуду. Не разчитай на бог, който е вечно ухилен и носи цилиндър, това ми е правилото.

— … проклет да съм, ако си отстъпя стаята на някакво зомби, след като си чаках реда толкова години…

Вы читаете Жътварят
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×