Жътварят

— Какво?! — стресна се Ковчежникът.

— Девет и половина — обяви духчето.

Магьосниците пак впиха погледи в Уиндъл Пунс. В очите им се четеше намек за укор.

— Ама защо сте ме зяпнали? — недоумяваше той.

Стрелката за секундите продължаваше да скрибуца по циферблата.

— Как се чувстваш? — с все сила попита Деканът.

— По-добре не съм бил — увери го Пунс. — Остана ли малко от… хъм, оня ром?

Струпалите се наоколо магьосници го гледаха как си сипва щедра порция.

— Ей, по-кротко със силните питиета — предупреди го изнервеният Декан.

— Ха наздравичката! — провикна се Уиндъл.

Архиканцлерът потропваше с пръсти по масата.

— Господин Пунс, сигурен ли си?

Уиндъл обаче се беше разпасал.

— А сухарчета има ли? Не че са свястна храна, де. К’во му е хубавото да гониш хляб, препечен като камък, в някакъв бълвоч? Сега ми се хапва от ония прочути наденички в хлебчета на господин Диблър…

Умря в следващия миг.

Архиканцлерът огледа колегите си, отиде на пръсти до инвалидната количка и хвана едната ръка с подути сини вени, за да провери пулса. След малко поклати глава.

— Иска ми се и аз да си отида така — промърмори Деканът.

— Като дърдориш за наденички в хлебчета ли? — уточни Ковчежникът.

— Не. По-късно от предвиденото.

— Я задръжте! — намеси се Архиканцлерът. — Помислете — тъй не е редно. Съгласно традицията самият Смърт идва при кончината на маг…

— Може да е бил прекалено зает — побърза да го прекъсне Ковчежникът.

— Нищо чудно — потвърди Деканът. — Както чувам, в Куирм върлува доста сериозна грипна епидемия.

— А и снощи бушуваше страшна буря. Осмелявам се да предположа, че е имало много разбити кораби — добави Лекторът по съвременни руни.

— Отгоре на всичко е пролет, в планините непрекъснато падат лавини.

— И са плъзнали всякакви болести.

Архиканцлерът замислено си приглади брадата.

— Хъм-м…

Единствено троловете сред всички създания по света вярват, че живите твари се движат заднешком във времето. Щом миналото е достъпно за мисления взор, а бъдещето е скрито от него, значи си се обърнал в грешната посока. Извънредно интересна идея, ако си припомним, че е хрумнала на раса, чиито представители прекарват повечето време, като се налагат взаимно с камъни по главите.

Както и да са застанали всевъзможните същества спрямо времето, поне няма спор, че притежават част от него.

Смърт препускаше в галоп през кълбящите се черни облаци.

Сега и той имаше свое време.

Най-хубавото време в живота си.

Уиндъл Пунс се взираше в тъмата.

— Здрасти! — подвикна той. — Ей? Има ли някой тук? Ама к’во става?

Разнасяше се само далечен жален вой като от вятър в края на тунел.

— Излез, излез, където ще да се криеш — подкани Уиндъл, а гласът му трепкаше от налудничаво веселие. — Отдавна чаках туй време, правичката да си кажа.

Той плесна с безтелесните си ръце и ги потри с пресилено въодушевление.

— Хайде, размърдай се. Някои от нас трябва да се захващат с новия си живот.

Тъмата остана равнодушна към думите му. Нямаше нито форми, нито звуци. Нищо освен неразличима пустота. Духът на Уиндъл Пунс се понесе в мрака.

После поклати глава.

— Гръм да го удари, тъй хич не е по правилата.

Поразмота се още малко и понеже не откри какво друго може да стори, отправи се към единствения дом, който бе познавал досега.

Същият, обитаван в продължение на сто и тридесет години. Там не бе очакван и срещна упорита съпротива. Трябва да си или непоколебим, или могъщ, за да преодолееш подобна опърничавост, но Уиндъл Пунс бе принадлежал към магьосническото съсловие повече от век. Пък и все едно проникваше с взлом в собствената си къща, в познатия от много години имот. Образно казано, знаеше къде е открехнатият прозорец.

Накратко, Уиндъл Пунс се върна обратно в Уиндъл Пунс.

Магьосниците не вярват в боговете, както повечето хора не смятат за необходимо да вярват, да речем, в кухненските маси. Знаят, че ги има, известно им е, че в тяхното съществуване е заложена определена цел, и вероятно биха се съгласили, че имат място в една добре уредена Вселена. Просто не виждат смисъл да вярват и да повтарят до втръсване „О, велика масо, без която сме загубени“. Впрочем боговете или ги има, независимо дали вярваш в тях, или съществуват само като следствие от вярата в тях. И в двата случая можеш да обърнеш гръб на цялото това суетене и — отново образно казано — да придържаш чинията върху коленете си, вместо да зависиш от масата.

Все пак има малък параклис близо до Голямата зала на Невидимия университет. Макар че магьосниците предпочитат изложените преди малко възгледи, никой не преуспява на тяхното поприще, като вири нос на боговете, независимо дали те са наоколо единствено в духовен или метафоричен смисъл. Защото макар че магьосниците не вярват в боговете, знаят добре колко пламенно вярват самите богове в себе си.

В този параклис бе положено тялото на Уиндъл Пунс. В Университета бе въведена тази церемония, траеща едно денонощие, след срамното произшествие отпреди трийсетина години с покойния Присал Чайкипски по прякор Палавника.

Тялото на Уиндъл Пунс отвори очи. Две монети издрънчаха на каменния под.

Скръстените на гърдите ръце се разгънаха.

Уиндъл надигна глава. Някакъв идиот бе сложил лилия на корема му.

Очите му се завъртяха. Имаше свещи и от двете страни на главата му.

Понадигна се още малко.

Да, още две свещи при краката му.

Реши, че е добре, дето го е имало стария Чайкипски. Иначе сега щеше да гледа отдолу евтин чамов капак.

„Брей, че смехория. Аз мисля. И то ясно.“

„А стига, бе.“

Уиндъл се отпусна по гръб, усещаше как духът му изпълва тялото подобно на светещ разтопен метал, стичащ се в леярски калъп. Нажежени мисли пронизваха мрака на мозъка му, будеха пламтящо твърде мудните неврони.

„Не бях такъв приживе.“

„Ама аз и сега не съм мъртъв.“

„Ни жив, ни умрял.“

„Един вид нежив.“

„Или неумрял.“

„Олеле-е…“

Седна решително. Мускулите, отказвали да работят приемливо поне от седемдесет-осемдесет години, включиха направо на шеста скорост. За пръв път в живота си… не, поправи се той, „в съществуването си“, тялото на Уиндъл Пунс беше под пълния контрол на Уиндъл Пунс. Духът му нямаше намерение да търпи