седеше в здрача и пушеше лула.
— О, здрасти, Модо.
— Господин Пунс, както дочух, малко сте умрял.
— Ъ-ъ… Има такова нещо.
— Виждам обаче, че не ви пука.
Пунс кимна и огледа унило оградата. Всяка вечер по залез портата на Университета се заключваше и този обичай принуждаваше преподаватели и студенти да прескачат стените. Но той сериозно се съмняваше, че би проявил подобна ловкост.
Сви пръстите си в юмруци, после ги изопна. Какво да се прави…
— Модо, има ли и друг изход оттук?
— Няма, господин Пунс.
— Тогава къде да си направим още един?
— Моля, господин Пунс?
С шум на изтормозена зидария в стената зейна дупка с приблизителните очертания на Уиндъл Пунс. После ръката на Уиндъл се показа през дупката и прибра падналата шапка.
Модо пак запали тютюна в лулата си и помисли, че на тази работа се е нагледал на какви ли не щуротии.
В тясна уличка, на която засега нямаше любопитни минувачи, някой на име Рег Шу — също мъртвец, се огледа и в двете посоки, извади четка и кутия боя от джобовете си и написа на стената следния лозунг:
МЪРТВИ — ДА! ИЗЧЕЗНАЛИ — НЕ!
После се втурна да бяга или поне се затътри много бързо.
Архиканцлерът отвори прозореца и надзърна в нощта.
— Я се заслушайте.
Магьосниците го послушаха.
Разлая се куче. Някъде подсвирна крадец, от съседен покрив се разнесе същият сигнал. В далечината семейна двойка бе почнала скандал, който подтиква съседите по няколко улици околовръст да се облегнат на первазите и да си водят бележки. Но тези звуци бяха само основните тонове в неспирната гълчава на града. Анкх-Морпорк шумолеше в нощта на път към утрото като огромно живо създание… не се плашете, и това е образно казано.
— Е? — обади се Старшият наставник. — Не чувам нищо особено.
— За същото ви говоря. Всеки ден умират десетки жители на Анкх-Морпорк. Ако всички почнеха да се мотаят между живите като горкия стар Уиндъл, не мислите ли, че вече щеше да се разчуе? Щеше да има оглушителна врява. Тоест по-оглушителна от обичайната.
— В града винаги се навъртат неколцина неумрели — скептично вметна Деканът. — Вампири, зомби, банши и така нататък.
— Да, ама те са
— Не можеш да си неумрял по рождение — възрази Старшият наставник.4
— Исках да кажа, че за тях е традиция! — озъби се Ридкъли. — Там, където отраснах, имаше няколко достопочтени вампири. От векове си бяха все същите.
— Те обаче смучат кръв — не отстъпваше Старшият наставник. — Не е особено достопочтено занятие.
— Четох някъде, че нямали нужда от цялата кръв — вмъкна Деканът, напиращ да се прояви. — Потребно им било нещо в нея. Май се нарича хемогоблини.
Другите се вторачиха в него и той вдигна рамене.
— Аз откъде да знам защо е така? Хемогоблини. Това беше написано. Било свързано с желязото в кръвта.
— Аз пък съм убеден, че нямам никакви железни гоблини, духове или таласъми в кръвта! — отсече Старшият наставник.
— Поне вампирите са по-поносими от някое зомби — изрази мнението си Деканът. — Много по-изискани твари. Вампирите не се тътрят насам-натам през цялото време.
— Впрочем възможно е и човек да бъде превърнат в зомби — бъбриво се намеси Лекторът по съвременни руни. — И не е задължително да стане с магия. Стига да имате черен дроб от един рядък вид риба и извлек от един вид корен. Глътнеш ли супена лъжица от отварата, събуждаш се зомби.
— И кой е този вид риба? — заяде се Старшият наставник.
— Аз как бих могъл да науча?
— Кой ли изобщо би могъл да научи това? — довърши го Старшият наставник гадничко. — Нима човекът е станал от леглото една сутрин и е възкликнал: „Брей, каква идея ме осени, ей сега ще превърна някого в зомби и имам нужда от черния дроб на рядка риба и парченце корен, само трябва да налучкам точно кои.“ Нали си представяш как кандидатите да се подложат на експеримента вече са се наредили на опашка прел колибата му? Номер 94 — черен дроб от червеноивичеста рибка и корен от растението маниака… не свършиха работа. Номер 95 — черен дроб от остропереста риба и корен дум-дум… не свършиха работа. Номер 96…
— Какви ги плещиш? — не сдържа досадата си Архиканцлерът.
— Просто изтъквам абсолютното неправдоподобие на тази…
— Млъкни — делово нареди Ридкъли. — Както аз го виждам… я ме чуйте — смъртта трябва да си продължава, нали? Винаги има смърт. В това е същината на живота. Първо си жив, после си мъртъв. Не може да престане изведнъж.
— Да, но с Уиндъл не се случи — напомни Деканът.
— Има си я през цялото време — не го слушаше Ридкъли. — Всякакви живинки умират. Дори зеленчуците.
— Не съм чувал Смърт да се е явявал лично за кончината на никой картоф — усъмни се Деканът.
— Смърт идва при всички — убедено заяви Архиканцлерът.
Останалите закимаха дълбокомислено.
След малко заговори Старшият наставник:
— Да знаете, наскоро прочетох, че всеки атом в телата ни се сменял за седем години. Наместват се нови, пък старите се махат. И така непрекъснато. Да се смаеш.
Старшият наставник умееше да причинява на разговора онова, което гъстият петмез прави с прецизния механизъм на часовника.
— Я гледай. И какво става със старите? — събуди се любопитството на Ридкъли.
— Не ми е ясно. Май просто си се реят във въздуха, докато се пъхнат в другиго.
Архиканцлерът като че се почувства засегнат.
— Дори за магьосниците ли важи?
— О, да. За всекиго. Това е част от тайнството на битието.
— Нима? Според мен пък си е пример за лоша хигиена. Нима ли начин да го прекратим?
— Не ми се вярва — проточи разколебан Старшият наставник. — Май е невъзможно да прекратяваме тайнствата на битието.
— Но както ти го казваш, всеки от нас се състои от всеки друг.
— Да. Нали е
— Не, отвратително е — сряза го Ридкъли. — Както и да е, щях да изтъкна… щях да изтъкна, че… — Поспря, за да си събере мислите. — Никой не може да отмени смъртта. А Смърт не може да умре. Все едно да накараш някой скорпион да ужили себе си.
— Всъщност — намеси се Старшият наставник, винаги готов да помогне с подходящ факт — напълно е възможно скорпионът да се…
