Да скочи от по-висока сграда? И от това не би имал полза. Бездруго имаше затруднения с ходенето, два счупени крака нямаше да го улеснят. Отрова? Въображението веднага му подсказа как ще се чувства и с остри болки в стомаха. Бесене? Да виси и да го полюшва вятърът несъмнено би било още по-досадно от седенето на дъното на реката.
Стигна до вонящо площадче, където се събираха няколко пресечки. Плъховете се разбягаха, щом го зърнаха. Никаква котка измяучи диво и препусна по покривите.
Той стърчеше на площадчето и недоумяваше къде е, защо е тук и какво да прави сега. Изведнъж усети връх на нож да се опира в гръбнака му.
— Тъй, дядка — прозвуча глас зад него, — или парите, или живота.
В тъмата устните на Уиндъл се изкривиха в страшна усмивчица.
— Няма да си играя на шикалки с тебе, дядка — подкани го гласът.
— Вие от Гилдията на крадците ли сте? — попита Уиндъл, без да се обръща.
— Не, ние сме… на свободна практика. Хайде, давай ги тия твои пари.
— Нямам никакви — обясни Пунс и се завъртя на място.
Видя двама обирджии.
— Леле, божке, глей му очите на тоя! — ахна единият.
Уиндъл вдигна ръце над главата си и застена:
— Уууууууу…
Обирджиите заотстъпваха. За нещастие опряха в стена и се притиснаха до нея.
— УуууУУУУуууувърветенамайнатасиуууУУУууу! — нададе вой Уиндъл, без да осъзнава, че единственият им път към спасението минаваше право през него.
Събра очите си към носа за по-стряскащо.
Влудени от ужас, несполучилите нападатели се шмугнаха под ръцете му, но единият не пропусна да забие кинжала си до дръжката в пилешките гърди на Пунс.
Той сведе поглед към ножа.
— Ей! Това беше най-хубавата ми роба! Исках да ме погребат с… Я вижте какво стана! Знаете ли колко трудно се кърпи коприна, а? Веднага се връщайте… Да му се не види, точно където си личи най-много…
Заслуша се. Дочуваше само бесен тропот на крака.
Уиндъл Пунс извади кинжала от тялото си.
— Такова нещо може да те убие — промърмори и го захвърли.
В мазето сержант Колън взе един от предметите, натрупани като огромни наноси по пода.
— Май има хиляди от тях — обади се Гърлото до него. — Само се питам кой ли ги е изсипал тук?6
Сержантът въртеше предмета в ръцете си.
— Не съм виждал такова досега. — Разтръска го и лицето му грейна в усмивка. — Хубавичко е, нали?
— Вратата беше заключена — жалваше се Гърлото, — платил съм си и таксата в Гилдията на крадците.
Колън пак разклати предмета.
— Ей, че приятно!
— Фред?…
Очарованият сержант се пулеше към миниатюрните снежинки, които падаха в малкото стъклено кълбо.
— Ъ-ъ?…
— Как е редно да постъпя?
— Че знам ли… Гърло, като гледам, твои са си. Само не ми побира умът защо някой е искал да се отърве от тях.
Колън тръгна към вратата, Диблър му препречи пътя.
— Струва дванайсет пенса — съобщи невъзмутимо.
— Какво?!
— Онуй, дето го пъхна в джоба си, Фред.
Колън извади кълбото от джоба си.
— Я стига! — разсърди се. — Ти прост си ги намерил тука! Не са ти стрували и едно пени!
— Да, ама разходите по складирането… опаковката… превоза…
— Два пенса — отчаяно предложи Колън.
— Десет.
— Три.
— Седем пенса… и сам си прерязвам гърлото, да знаеш.
— Бива — неохотно се съгласи сержантът и тръсна кълбото. — Радва очите, а?
— Заслужава си всяко пени, което плащаш — отзова се Диблър и потри ръце обнадежден. — Ще се разпродават като топъл хляб.
Награби няколко кълба и напълни една кутия с тях.
На излизане заключи вратата.
В мрака вътре се чу „туп“.
В Анкх-Морпорк от прастари времена спазваха чудесната традиция да посрещат гостоприемно същества от всякакви раси, цветове и форми, стига да имат пари за харчене и билети за връщане по домовете си.
В прословутото издание на Гилдията на търговците „Добре сме ви сварили в Анкх-Морпорк, градъ на иляди изненади“ се твърди, че „вий, гостининът, ще бъдити приет с дубре дошъл в безчетните кръчмета и ханчета на тоз древен градъ, гдето мнозина знаят как да угодят на госта от затънтени краища. Ако ще да сти человек, тролъ, джудже, таласъм или гномъ, Анкх-Морпоркъ ще вдигни наздравицъ с възглас: «Пия за теб, приятелче! Пий и ти, бе, задник!»“
Уиндъл Пунс не знаеше къде един неумрял би могъл да се поразтуши. У него обаче нямаше и капчица съмнение, че ако изобщо е възможно едни неумрял да се поразтуши, такова местенце ще се намери именно в Анкх-Морпорк.
Мъчителните му стъпки го отведоха по-навътре в Сенките. Но вече не бяха толкова мъчителни.
Повече от век Уиндъл Пунс бе живял зад стените на Невидими университет. По календара животът му изглеждаше дълъг. По натрупан опит беше горе-долу на тринадесет години.
Виждаше, чуваше и надушваше неща, които никога не бе виждал, чувал и надушвал.
Сенките бяха най-старата част на града. Ако някой можеше да изработи релефна карта на греховете, злобата и бездънната поквара и да ги изобрази на нея с извита координатна мрежа, както представят гравитационното поле около някоя черна дупка, дори в Анкх-Морпорк кварталът Сенките щеше да изглежда като дълбока шахта. Всъщност те смайващо приличаха на вече споменатото астрономическо явление — излъчваха силно привличане за определен тип същества, от тях не изскачаше и лъч светлина, пък и можеха да се превърнат в проход към друг свят. По-точно — отвъдния.
Сенките бяха град в града.
Улиците гъмжаха от тълпи. Закачулени фигури се прокрадваха по своите дела. Непривична музика се процеждаше от подземия заедно с остри и възбуждащи аромати.
Пунс подминаваше закусвални за таласъми и барове за джуджета, откъдето се разнасяха песни и шум на пиянски сбивания, защото джуджетата обичат да вършат двете неща едновременно. Имаше и тролове, разбутващи множеството като… като големи създания сред малки създания. И не ходеха прегърбени.
Досега Уиндъл бе срещал тролове само в по-изисканите райони на града7, където те пристъпяха с пресилена предпазливост, да не би случайно да пребият някого до смърт с боздуганите си и да го изядат. В Сенките крачеха с толкова вирнати глави, че почти се подаваха над раменете им.
Уиндъл Пунс се носеше през тълпата като изстреляна накриво топка за тенис на маса. Ту някой дрезгав звуков удар го караше да отскочи от вратата на бар, ту дискретно безистенче, предлагащо необичайни и
