Модо, градинарят на Университета, тъкмо плевеше леха с рози, когато в древната, кадифено гладка морава до него се надигна купчина пръст. Вместо жилаво вечнозелено растение от нея се подаде Уиндъл Пунс и примига от светлината.
— Модо, ти ли си?
— Познахте, господин Пунс. Да ви подам ли ръка?
— И сам ще се справи, благодаря.
— Имам и лопата в барачката, ако желаете.
— Не, всичко е наред. — Уиндъл се измъкна от тревата и изтръска пръстта от останките на робата си. — Съжалявам за моравата — промърмори, щом погледна дупката.
— Няма страшно, господин Пунс.
— Много време ли отдели за нея, докато стане толкова хубава?
— Май минаха около петстотин години.
— Олеле, наистина съжалявам. Вях тръгнал към подземията, но явно съм объркал посоката.
— Не се притеснявайте за това, господин Пунс — бодро подхвърли джуджето. — Бездруго всяка зеленина расте кат пощуряла напоследък. Ще запълня дупката днес следобед, ще посадя още семена и след има-няма петстотин години всичко ще е както трябва. Само почакайте и ще видите.
— Както ми е потръгнало, може и да видя — намуси се Пунс и се огледа. — Архиканцлерът тук ли е?
— Видях всички началници да тръгват към двореца — сподели градинарят.
— Тогава май ще отида да се изкъпя набързо и да се преоблека. Не искам да досаждам никому.
— Дочух, че не само сте мъртъв, ами и погребан — сети се Модо, когато Уиндъл се затътри към вратата.
— Вярно е.
— Нищо не може да попречи на решителния, а?
Уиндъл се озърна.
— Между другото… къде се намира Брястовата улица?
Джуджето се почеса по ухото.
— Не беше ли пряка на Шосето на петмезената мина?
— А, да. Спомних си.
Модо отново се захвана да плеви.
Странният кръговрат в смъртта на Уиндъл Пунс изобщо не го безпокоеше. Нали и дърветата изглеждат мъртви през зимата, а оживяват буйно всяка пролет? Пресъхнали стари семена потъват в почвата и на същото място изникват свежи млади растения. На практика нищо не умира задълго. Дори и купчините тор.
Модо вярваше в торенето със същата страст, която други влагат в религията. Неговите торища шаваха, прегаряха и мъждукаха в мрака, вероятно заради тайнствените и почти сигурно незаконни съставки, които Модо добавяше в тях. Е, никога нищо не бе доказано, пък и никому не би хрумнало да разрови някоя купчина, за да провери.
Мъртви отпадъци, обаче живеят посвоему. И, да речем, подхранват живота на розите. Старшият наставник се бе заел веднъж да обяснява на Модо, че розите му израстват толкова високи, защото това е едно от чудесата на битието. Джуджето обаче се придържаше към мнението, че те просто се стремят да избягат колкото се може по-далеч от обилно наторената почва.
Тази вечер торищата направо подскачаха. И плевелите процъфтяваха. Досега не бе виждал растенията да избуяват толкова скорострелно и пищно. Рече си, че сигурно е от торенето.
Магьосниците завариха хаос в двореца. Разни мебели се плъзгаха насам-натам по таваните. Сребърни прибори, подобно на ято рибки, проблеснаха във въздуха край Архиканцлера и се гмурнаха в близкия коридор. Наглед тук бушуваше ураган, макар и много избирателен и спретнат в опустошенията си.
Бяха дошли и други хора. Сред тях изпъкваха неколцина с облекло досущ като на магьосниците, само че опитното око веднага откриваше съществени разлики в дреболиите.
— Жреци? — изсъска Деканът. — Тук?
Двете групи пъргаво се подредиха и заеха пози, които позволяваха свободно замахване.
— Че за какво ги бива тези? — изфуча под носа си Старшият наставник.
В духовната атмосфера се забелязваше сериозно спадане на температурата.
Един килим отмина с плавни гърчове.
Архиканцлерът кръстоса поглед с огромния Върховен жрец на Слепия Йо. Като висш свещенослужител на висшето божество в пъстрия пантеон на Диска той беше най-близкото подобие на говорител по религиозните въпроси, което град като Анкх-Морпорк би изтърпял.
— Лековерни тъпанари — мънкаше Старшият наставник.
— Безбожни мърлячи — отвърна нисичък аскет, надничащ под мишницата на Върховния жрец.
— Наивни идиоти!
— Атеистична измет!
— Слабоумни угодници!
— Вдетинени фокусници!
— Кръвожадни попове!
— Нагли вълшебници!
Ридкъли размърда вежда. Върховният жрец кимна почти недоловимо.
Оставиха двете групички да се замерят с хули от безопасно разстояние и нехайно се уединиха в сравнително спокойно кътче, където спряха до статуята на елин предшественик на Патриция и пак застанаха лице срещу лице.
— Е… как върви божественият бизнес? — подхвана Ридкъли.
— Стараем се според скромните си възможности. А как върви опасното бърникане в нещата, които не е дадено човеку да проумее?
— Доста добре, бих казал. — Ридкъли свали шапката от главата си и завъртя върха. — Да ти предложа една-две глътчици?
— Алкохолът е уловка за духа. А ти искаш ли цигара? Доколкото знам, и вие си падате по пушенето.
— Не и аз. Ако започна да обяснявам как съсипва белите ти дробове този боклук…
Ридкъли отвинти върха и сипа щедра порция бренди в него.
— Е, какво става?
— Един олтар се издигна във въздуха и се стовари отгоре ни.
— При нас един полилей сам се откъсна от тавана.
— Хъм… Успя ли да прочетеш името на етикета?
— А и всичко тупти от живот. Усещаш ли?
— Предположихме, че вие сте се оплескали.
— Не се дължи на магия. Дали боговете не са по-сърдити от обикновено?
— Изглежда не е така.
Зад тях жреците и магьосниците си крещяха с опрени носове.
Върховният жрец пристъпи по-близо до Архиканцлера.
— Мисля си, че имам сили да надделея над глътка-две от твоята уловка за духа. Не съм бил толкова потиснат от времето, когато госпожа Кейк принадлежеше към нашето паство.
— Госпожа Кейк ли? Че коя е тя?
— Вие нали се разправяте с… ужасни Твари от Тъмничните измерения и други изчадия? Такива са страховитите рискове във вашата безбожна професия, ако не греша.
— Прав си.
— Е, ние пък имаме насреща си госпожа Кейк.
В погледа на Ридкъли се четеше ням въпрос.
— По-добре не питай — потръпна жрецът. — И се благодари, че няма да узнаеш от собствен опит какво преживях.
