Жътварят

Ридкъли мълчаливо му подаде порцията бренди.

— Между нас да си остане — подхвана жрецът, — но имаш ли някаква представа за причината да настане тази бъркотия? В момента стражниците се опитват да измъкнат негова светлост изпод парчетиите. Ясно ти е, че той ще иска отговори от нас. А аз дори не съм убеден, че знам въпросите.

— Нито магия, нито божествена намеса — промълви Ридкъли. — Може ли да си пийна от уловката? Благодаря. Не е магия, не са боговете… Не остават кой знае какви възможности, нали?

— Дали няма някоя магия, която не познавате?

— И да има, все тая, щом не я познаваме.

— Логично — въздъхна жрецът.

— Дали пък боговете не са подхванали някое не толкова божествено дело за разтуха? — хвана се за последната сламка Ридкъли. — Двама-трима не са ли се сдърпали, а? Богините не спорят ли на коя от тях се пада някоя златна ябълка?

— В момента на божествения фронт всичко е спокойно — заяви Върховният жрец. Очите му се изцъклиха и той заговори, сякаш четеше разтворен сценарий в главата си. — Хиперопия, богиня на обувките, е убедена, че Санделфон, бог на коридорите, е отдавна изчезналият брат-близнак на Грун, бог на извънсезонните плодове. Кой пъхна козата в леглото на Офлър, Бога-крокодил? Дали Офлър подготвя съюз със Седемръкия Сек? А в това време Хоки Шегаджията отново е подхванал старите си номера…

— Да, да, добре — спря го Ридкъли. — Лично аз така и не започнах да се интересувам от тези историйки.

Зад тях Деканът с известен успех възпираше Лектора по съвременни руни да не превърне жреца на Офлър в комплект куфари, а от носа на Ковчежника доста силно шуртеше кръв след точен удар с кадилница.

— Трябва да се покажем единни — предложи Ридкъли. — Съгласен?

— Съгласен.

— Тъй, де. Поне за момента.

Малка тъкана пътечка се зарея кръшно край тях. Върховният жрец върна бутилчицата бренди на собственика й.

— Между другото мама се оплаква, че отдавна не си й писал.

— А бе, вярно си е… — Другите старши магьосници биха се изумили от срама и угризенията, мярнали се в очите на Ридкъли. — Бях твърде зает. Знаеш как става.

— Тя помоли да ти напомня, че очаква и двама ни за обяд на Прасоколеда.

— Не съм забравил — понамръщи се Ридкъли. — Очаквам го с нетърпение. — Обърна се към разгорещеното меле. — Ей, хора, я стига!

— Братя! Проявете смирение! — гръмовно изрече и Върховният жрец.

Старшият наставник пусна главата на висшия жрец на култа Хинкай. Двама не чак толкова старши свещеници престанаха да ритат Ковчежника. Всички се заеха да си оправят дрехите, да си вдигнат шапките от пода и да се прокашлят смутено.

— Тъй е по-добре — установи Ридкъли. — Я чуйте — двамата с негово преосвещенство решихме…

Деканът се вторачи свирепо в един дребничък епископ.

— Ритна ме! Ей, ти ме ритна!

— О-о, няма такова нещо, чадо.

— Ритна ме, и още как! — изфуча Деканът. — Крадешком, за да не те види никой!

— … решихме… — натърти Ридкъли, вторачен изпепеляващо в Декана — … да търсим решение на сегашните ни затруднения в дух на братско сътрудничество и добра воля, което се отнася и за теб, Старши наставнико!

— Ама как да се сдържа?! Той ме бутна!

— Да, бе! Дано ти бъде простено! — инатливо процеди Архидяконът на Трум.

От горния етаж до тях долетя трясък. Един шезлонг се втурна надолу по стълбата и излезе шумно през вратата на фоайето.

— Може би стражниците още се мъчат да измъкнат Патриция — предположи Върховният жрец. — Изглежда и неговите тайни проходи са се запречили.

— Всички ли? — учуди се Ридкъли. — Мислех, че лукавият дявол ги е прокарал навсякъде.

— Всички са се запречили — поклати глава Върховният жрец. — Всички.

— Почти всички — произнесе глас зад тях.

Тонът на Ридкъли, общо взето, не се промени, само гласът му стана малко по-сладникав.

Появилата се фигура май излезе от стената. Имаше човешки вид, макар и на границата на определението. Тънък, блед и облечен от главата до петите в прашни черни дрехи, Патрицият винаги напомняше на Ридкъли за хищно фламинго, стига да се намери черно фламинго е търпение на базалтова плоча.

— А, лорд Ветинари, толкова се радвам, че не пострадахте!

— Господа, ще ви приема в Правоъгълния кабинет — съобщи Патрицият.

Зад него тайната врата в стената безшумно се плъзна на мястото си.

— Аз… хъм, съм осведомен, че горе немалко стражници се опитват да ви извадят от… — започна Върховният жрец.

Патрицият небрежно махна с тънката си ръка.

— Изобщо не ми се иска да ги обезсърчавам. Така имат с какво да се занимават и се чувстват полезни. Иначе им остава само да стърчат в стойка мирно по цял ден, да си придават жестоко изражение и да контролират с мъка пикочните си мехури. Минете оттук, моля.

И предводителите на другите гилдии в Анкх-Морпорк се събраха, залата постепенно се напълни.

Патрицият седеше и се взираше мрачно в книжата на бюрото си, докато останалите се впуснаха в разгорещени спорове.

— Каквото и да си мислите, не е заради нас — троснато обяви предводителят на алхимиците.

— Да, ама вие като се захванете е нещо, наоколо почват да хвърчат парчетии — заяде се Ридкъли.

— Само заради непредвидените екзотермични реакции — оправда се алхимикът.

— Тоест смесите все се взривяват накрая — преведе на разбираем език заместникът му, без да вдигне глава.

— Може и да се взривяват — допусна началникът му, — обаче веднага падат на земята. Не пърхат наоколо и не започват да се отвинтват — уточни и предупреди заместника си с поглед да си затваря устата. — А и защо сами да си навличаме допълнителни неприятности? Повярвайте ми, в моята лаборатория е истински ад! Всичко се стрелка напред-назад със свистене! Миг преди да тръгна насам, огромна и много скъпа стъкленица се пръсна на парченца!

— Следователно — обобщи спокойно Патрицият — никой от вас не носи отговорност за необичайните събития, така ли?

Взираше се многозначително в Ридкъли, докато изричаше думите.

Архиканцлерът се канеше да отговори достойно, но долови с ъгълчето на окото си някакво движение по бюрото на Патриция.

Там имаше миниатюрен модел на двореца в стъклено кълбо. До него лежеше канцеларско ножче.

Острието му полека се огъваше.

— Е? — подкани лорд Ветинари.

— Не сме ние — с кух глас отвърна Архиканцлерът.

Патрицият забеляза накъде гледа той.

Ножът вече имаше формата на опънат лък.

Лорд Ветинари зашари с поглед и откри в тълпата капитан Докси от дневната смяна на Градската стража.

— А вие не можете ли да направите нещо?

— Ъ-ъ… Например, сър? За ножа ли? Ъ-ъ… Ами-и… Защо да не го арестувам, че се е огънал?

Патрицият сърдито разпери ръце.

— Така, значи! Не е магия! Не е заради боговете! Не е виновен никой от вас! И кой ще прекрати това безредие? Към кого да се обърна?