— Ще опитам с магьосниците. Поне на тях трябва да се каже.
Госпожа Кейк потрепваше от самочувствие като малка възмутена футболна топка.
— Да, но нали все повтаряш, че те никого не искали да слушат.
— Длъжна съм да опитам. Впрочем ти защо си излязла от стаята си?
— Ох, мамо, знаеш как мразя онази стая. Няма нужда да…
— Предпазливостта никога не е излишна. Ами ако ти хрумне да изскочиш навън и да подгониш хорските кокошки? Какво ще си рекат съседите?
— Мамо, никога не съм изпитвала и нищожно желание да гоня кокошки — уморено възрази Людмила.
— Или да лаеш подир каруците.
— Така се държат
— Просто се прибери в стаята си, заключи се и уший нещо като добро момиче.
— Мамо, знаеш, че сега не мога да държа игла.
— Опитай заради майка си.
—
— И не припарвай до прозореца. Защо да разстройваме хората?
— Да, мамо. А ти не забравяй да си включиш ясновидството. Знаеш, че очите ти не са същите като преди.
Госпожа Кейк изчака дъщеря й да се качи на горния етаж. После заключи входната врата отвън и закрачи към Невидимия университет. Както дочуваше, там се случвали всевъзможни щуротии.
Ако някой си бе направил труда да наблюдава минаването й по улицата, несъмнено би забелязал нещо странно. Колкото и тромаво да се клатушкаше, никой не се блъсна в нея. Хората не я заобикаляха, просто тя не се озоваваше на пътя им. В един миг госпожа Кейк се подвоуми и свърна в близката пресечка. След секунда-две едно буре се търкулна от каруцата, която разтоварваха пред отсрещната кръчма, и падна с грохот на мястото, където допреди малко стоеше госпожа Кейк. Тя излезе от пресечката и прескочи парчетата, мърморейки си недоволно.
Госпожа Кейк прекарваше голяма част от времето си в мърморене. Устните й все помръдваха, сякаш се мъчеше да изчовърка с език заседнала между зъбите й досадна семка.
Стигна до високата черна порта на Университета и пак се поколеба, може би заслушана в някакъв вътрешен глас.
После се дръпна настрана и зачака.
Бил Порталски лежеше в мрака на плевнята горе и също чакаше. От време на време чуваше конските звуци откъм стоящия долу Бинки — леко движение или предъвкване.
Бил Порталски. Ето че се сдоби и с име. Разбира се, от прастари времена имаше свое име, но то сочеше онова, на което беше въплъщение, не лично него. Бил Порталски. Звучеше плътно и солидно. Господин Бил Порталски. Достопочтеният Уилям Порталски. Били П… Не, само не Били.
Бил Порталски се намести по-удобно в сеното. Бръкна под наметалото си и извади златния животомер. Вече личеше, че в горната стъкленица има по-малко пясък. Прибра часовника.
Трябваше да се занимае с този „сън“. Знаеше какво представлява. Хората го вършеха редовно. Лягаха и сънят ги спохождаше. Вероятно имаше някаква полза от него. Очакваше го с любопитство. Искаше да го подложи на подробен анализ.
Нощта се носеше над света, неуморно преследвана от новия ден.
В курника на отсрещния край на двора настъпи оживление.
— Ку-ку… ъ-ъ…
Бил Порталски зяпаше тавана на плевнята.
— Ку-ку-ри… ъ-ъ…
През процепите се просмукваше сивкава светлина.
Но само допреди мигове оттам се процеждаше червеникавото сияние на залеза!
Шест часа изчезнаха някъде.
Бил побърза да извади животомера. Да. Нямаше съмнение, че равнището на пясъка е спаднало. Докато чакаше да преживее съня, нещо бе откраднало част от… от неговия
— Ку… ку… ъ-ъ…
Слезе в конюшнята и се измъкна в рехавата мъглица на утрото.
Застаряващите кокошки го наблюдаваха предпазливо, когато надникна в техния курник. Един съвсем одъртял и видимо притеснен петел го изгледа начумерено и сгуши глава.
Откъм къщата заехтя дрънчене. До вратата висеше стар обръч от бъчва и госпожица Флитуърт енергично удряше по него с черпак.
Той се промъкна натам да разбере смисъла на случката.
— ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ. ЗАЩО ВДИГАТЕ ТОЗИ ШУМ?
Тя се завъртя на пети и неволно замахна с черпака.
— Брей, ти се прокрадваш като котка!
— КАТО КОТКА ЛИ?
— Казвам, че изобщо не ти чух стъпките. — Тя отстъпи крачка назад и го огледа от горе до долу. — Бил Порталски, има в тебе нещо, дето още не мога да го налучкам.
Скелетът, извисяващ се над два метра, я гледаше търпеливо. Предпочиташе да си премълчи.
— А какво ще искаш за закуска? — попита възрастната жена. — Не че можеш да избираш, щото има само овесена каша.
По-късно тя си мислеше: „Трябва да я е изял, щом купичката е празна. Но защо не помня?“
И тази история с косата… Той зяпаше сечивото, сякаш виждаше коса за пръв път в живота си. Тя му обясни за острието и дръжката. Той ги разгледа учтиво.
— КАК Я ТОЧИТЕ, ГОСПОЖО ФЛИТУЪРТ?
— Какво говориш, тя си е наточена?!
— КАК Я ПРАВИТЕ ОЩЕ ПО-ОСТРА?
— Не може. Острото си е остро. Като наточиш косата добре — толкоз.
Той размаха лениво сечивото и издаде съскащ звук от разочарование.
После се почнаха чудесиите с тревата.
Ливадата беше на високия склон над нивите. Тя го погледа как коси.
За пръв път в живота си виждаше толкова стъписващи похвати. Дори не й бе хрумвало досега, че е възможно.
След малко му каза:
— Добре се справяш. И замахът ти е сръчен, и всичко е както подобава.
— БЛАГОДАРЯ ВИ, ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ.
— Но защо косиш стрък по стрък?
Бил Порталски се взря за миг в равния ред окосени стръкове.
— И ДРУГ НАЧИН ЛИ ИМА?
— Можеш да отрязваш по цял сноп с един замах.
— НЕ. НЕ. САМО СТРЪК ПО СТРЪК. ЕДИН ЗАМАХ — ЕДИН СТРЪК.
— Но тъй няма да окосиш много — възрази тя.
— ВСИЧКИ ДО ПОСЛЕДНИЯ, ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ.
— Брей…
— ДОВЕРЕТЕ МИ СЕ.
Госпожица Флитуърт го остави да работи и се върна в къщата. Постоя до прозореца на кухнята, за да наблюдава далечната тъмна фигура, крачеща равномерно по склона.
„Какво ли е сторил? — питаше се. — Има нещо в миналото му. Май ще се окаже от ония загадъчни мъже. Дали е извършил обир и сега кротува?
Ето, вече окоси цял ред. Стрък по стрък, ама не знам как го прави по-бързо от ония, дето косят сноп
