след сноп…“
Единственото четиво на госпожица Флитуърт беше „Фермерски алманах и каталог на семена“, с който едно стопанство можеше да изкара цяла година в клозета, ако никого не ГО мъчеха червата. Покрай деловите сведения за фазите на луната и времето за засяване авторите бяха вмъкнали с кръвожадно удоволствие факти за разни масови убийства, коварни обири и природни бедствия, редовно сполетяващи човечеството. Да речем, „15 юни, Година на Неподготвената белка: На този ден преди 150 лета един человек погина под необичаен порой от гулаш в Куирм“, или „14 души станаха жертва на Чум, печално известния хвърляч на херинги“.
Особено важно беше, че всичко това се случваше някъде далеч, вероятно и поради божествена намеса. А тук най-много да изчезне някое пиле или да намине залутал се трол. Разбира се, имаше бандити и грабители из околните хълмове, те обаче се погаждаха добре с тукашните хора и бяха жизненоважни участници в местната икономика. Въпреки това тя се почувства по-уверена, откакто в стопанството имаше и друг обитател.
Тъмният силует на склона подкара втория ред. Зад него окосената трева вехнеше под слънцето.
— СВЪРШИХ РАБОТАТА, ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ.
— Тогава върви нахрани свинята. Името й е Нанси.
— НАНСИ… — повтори Бил, сякаш се мъчеше да обърне думата в устата си и да я огледа от всички страни.
— Нарекох я на моята майка.
— ЩЕ ОТИДА ДА НАХРАНЯ СВИНЯТА НАНСИ, ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ.
Стори й се, че минаха някакви си секунди.
— СВЪРШИХ РАБОТАТА, ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ.
Тя примижа насреща му. После бавно и подчертано си избърса ръцете с парцала, излезе в двора и тръгна към кочината.
Нанси бе заровила муцуната си до очите в коритото с помията.
Госпожица Флитуърт се зачуди какво ли подхожда да каже. Накрая смънка:
— Много добре. Много добре. Ти… ти наистина работиш бързо.
— ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ, А ЗАЩО ПЕТЕЛЪТ НЕ КУКУРИГА ПРАВИЛНО?
— О, за Сирил ли питаш… Паметта му го подвежда. Жалка история, а? Как ми се ще поне веднъж да кукурига нормално…
Бил Порталски намери парче креда в запустялата ковачница на стопанството, откри парче дъска сред вехториите и се захвана да пише много старателно. По някое време закрепи дъската пред курника и обърна главата на Сирил натам.
— ЩЕ ПРОЧЕТЕШ ТОВА.
Сирил се вторачи късогледо в думата „Кукуригу“, изписана с ъгловат готически шрифт. Някъде в неговия мъничък пилешки налудничав ум се избистри отчетлива и вледеняваща увереност, че за негово добро е да се научи да чете бързо, ама много бързо.
Бил Порталски седеше в сеното и размишляваше за отминалия ден. Окоси ливадата, нахрани животните, поправи счупен прозорец. В плевнята намери окачени стари работни дрехи. Далеч повече подхождаха за един Бил Порталски от наметалото, чиято тъкан се състоеше от абсолютна тъма. Затова ги облече. А госпожица Флитуърт му даде широкопола сламена шапка.
Престраши се и да извърви километъра, делящ стопанството от градчето. Тук не можеше да се намери дори един кон. Ако имаха кон, сигурно биха го изяли. Подходът на местните хора към живота се състоеше във взаимни кражби на простряното пране.
Имаше и градски площад, а това беше нелепо. Всъщност представляваше леко разширено кръстовище с часовникова кула. Имаше и кръчма. Той влезе.
След краткото смълчаване, докато съзнанието на всеки смени представите си, за да вмести неговото присъствие, хората се държаха с предпазливо дружелюбие. В рядко населените области новините се разнасят още по-светкавично.
— А, ти трябва да си новият човек горе, при госпожица Флитуърт — подхвърли барманът. — Чух, че се казваш господин Порталски.
— НАРИЧАЙТЕ МЕ БИЛ.
— Ъ? Някога беше добре поддържано стопанство. Хич не сме си мислили, че старото момиче ще остане там.
— Аха — потвърдиха двама старци до огнището.
— АХА… — отрони и той.
— Значи си нов по нашия край? — подхвана барманът.
Внезапното замлъкване на другите мъже в кръчмата сякаш отвори черна дупка.
— НЕ СЪВСЕМ.
— И преди ли си идвал?
— САМО МИНАВАХ ОТТУК.
— Хората разправят, че старата госпожица Флитуърт се е побъркала — спомена някой измежду силуетите по пейките, наредени до почернелите от пушек стени.
— Ама пипето й сече — натърти друг човек, прегърбен над чашата си.
— О, тъй е, но си е побъркана.
— Казват още, че имала цели сандъци с имане в оная нейна овехтяла дневна.
— Туй не знам, ама е страшно стисната.
— Видя ли? Богаташите до един са страшно стиснати.
— Добре, де. Пипето й сече, богата е, само дето е и побъркана.
— Не може хем да си богат, хем да си побъркан. Богаташите могат да бъдат само чудаци.
Мълчанието отново се спусна и натежа. Бил Порталски отчаяно се насилваше да измисли нещо. Открай време не го биваше в празните приказки, а и нямаше много поводи да упражнява това умение.
— ЩЕ ЧЕРПЯ ВСИЧКИ ПО ЕДНО ПИТИЕ — обяви той.
По-късно го научиха на една игра. Имаше маса с дупки и мрежички по ъглите, също и топки, изкусно издялани от дърво. Оказа се, че топките трябва да се удрят една в друга и да отскачат към замрежените дупки. Той се представи добре. Отначало дори игра съвършено. Не знаеше какво друго да направи. Но щом ги чу да ахват хорово първите няколко пъти, си взе поука и започна да допуска грешки с изключително усърдие. Докато го научат да мята стрелички, овладя майсторски умението да бърка. Колкото по-често грешеше, толкова по-симпатичен ставаше на хората. Затова мяташе малките пернати стрелички с хладнокръвна вещина и нито веднъж не допусна някоя да доближи мишената на по-малко от педя. Дори запрати една така, че да отлети от пирон, после и от фенер, и накрая тупна в нечия халба бира. Един от старците така се разкикоти, че се наложи замалко да го изведат навън да подиша чист въздух.
Всички вече го наричаха Добрия Стар Бил.
Случваше му се за пръв път.
Каква необикновена вечер…
Имаше обаче и един напрегнат момент. Изведнъж чу гласец:
— Тоя човек е шкелет.
Обърна се и видя малко дете по нощница да го зяпа, подало глава над барплота. В очите на момиченцето нямаше ужас, а само очарована уплаха.
Съдържателят, чиято фамилия Бил Порталски научи — Лифтън, се засмя притеснен и го помоли за извинение.
— Тя все си измисля нещо. Какви ги плещят дечурлигата, а? Сал, я бягай в леглото. И кажи на господин Порталски, че съжаляваш за приказките си.
— Ама той ши е шкелет ш дрехи — изфъфли детето. — Туй пиене жащо не иштича преж коштите му?
Той едва не се поддаде на паниката. Значи изначално присъщите му дарби избледняваха. Не беше
