нормално хората да го виждат — той заемаше сляпото петно в сетивата им, а те го запълваха с онова, което биха предпочели вместо истината. Само че неспособността на възрастните да го зърнат какъвто е, явно беше податлива на толкова настойчиви твърдения. Долавяше, че хората наоколо са озадачени. Но майката излезе навреме от задната стая и отведе момиченцето. Чу се приглушено мрънкане, заглъхващо по стъпалата нагоре:
— … шкелет ши е, ш вшички кошти…
И през цялото време старият часовник над огнището тиктакаше, отрязваше секунди от живота му. А доскоро му се струваха толкова много…
Тихо тропане по вратата на плевнята. Той чу вратата да се отваря.
— В приличен вид ли си, Бил Порталски? — прозвуча гласът на госпожица Флитуърт в мрака.
Бил Порталски проведе светкавичен анализ на вложения във въпроса смисъл с оглед на контекста.
— ДА? — предположи накрая.
— Донесох ти горещо мляко.
— ДА?
— Слизай бързо да вземеш чашата, иначе ще изстине.
Бил Порталски внимателно се смъкна по подвижната стълба. Госпожица Флитуърт държеше запален фенер и бе загърнала раменете си с шал.
— Сложих и канела вътре. Моят Руфус само тъй обичаше да го пие.
Тя въздъхна.
Бил Порталски беше наясно, че в речта на хората има емоционални оттенъци, както и един космонавт вижда облачните вихри под себе си — всичко е пред очите му, ясно е, поддава се на изучаване, но няма нищо общо с прекия му опит.
— БЛАГОДАРЯ — изрече той.
Госпожица Флитуърт огледа плевнята.
— Ти наистина си се настанил уютно — подхвърли оживено.
— ДА.
Тя загърна шала по-плътно около раменете си.
— Е, аз ще се прибирам. Можеш да върнеш чашата сутринта.
Тя закрачи припряно в нощта.
Бил Порталски отнесе пълната чаша горе. Сложи я на една греда, седя и я гледа дълго, дори след като питието изстина, а свещта догоря.
В един момент осъзна, че чува натрапчиво съскане. Извади златния животомер и го отнесе чак в отсрещния край на плевнята, където го пъхна под струпаното сено.
Съскането пак се чуваше.
Уиндъл Пунс се взираше мъчително в номерата на къщите (само заради тази улица бяха загинали стотина Борове-бройкаджии), но изведнъж се сети, че не е задължително. Оставаше си късоглед само по навик. Веднага оправи зрението си.
Не откри лесно номер 668, защото се оказа на етажа над една шивачница. Влизаше се откъм задната уличка. Имаше дървена врата, върху чиято олющена боя някой бе забол бележка с оптимистичен почерк:
Влизай! Влизай!! Клуб „Ново начало“.
Смъртта е само отправна точка!!!
Зад вратата се откриваха стъпала, вмирисани на стара боя и отдавна умрели мухи. Скърцаха по-силно и от коленете на Уиндъл.
Някой бе нашарил с лозунги стените. Уиндъл намираше изразите за твърде чудати, но смисълът не му беше чужд: „Привидения от цял свят, станете — няма какво да загубите освен дрънчащите си вериги!“ или „Мълчаливото мнозинство настоява и мъртъвците да имат права“, или пък „Долу високомерието на живите!“.
Над стъпалата имаше площадка с една-единствена врата. Някой някога бе окачил маслена лампа на тавана, но по вида й не личеше да е палена през последните хилядолетия. Прастар паяк, може би препитаващ се с остатъците от маслото, го следеше недоверчиво от високата си обител.
Уиндъл пак прочете поканата, пое си дълбоко дъх (отново по навик) и почука.
Архиканцлерът се връщаше вбесен в своето средище на знанието, останалите подтичваха запъхтени, за да го догонят.
— Чудел се към кого да се обърне, тъй ли?! Ние сме магьосниците в тоя град!
— Да, но все пак не знаем какво става, нали? — напомни Деканът.
— Тогава ще научим! — затътна Ридкъли. — Не знам той към кого ще се обърне, но аз адски добре знам кого ще призова.
Спря внезапно и другите магьосници се блъснаха в гърба му.
— О, не! — смънка Старшият наставник. — Моля те, само не това!
— Че какво пък толкова? — скастри го Ридкъли. — Няма от какво да се плашиш. Впрочем попрочетох туй-онуй по въпроса снощи. Може да се направи с три тресчици и…
— … и четири кубически сантиметра миша кръв — покрусен довърши Старшият наставник. — Всъщност дори не е задължително. Осъществимо е и с две тресчици и едно яйце. Но трябва да е прясно.
— Защо?
— Предполагам, че така мишката е по-доволна.
— Не, бе, питам за яйцето.
— Уф, че кой може да знае как се чувства едно яйце?
— Във всеки случай — натърти Деканът — е твърде опасно. Открай време се питам дали той не остава в пределите на октограмата само от учтивост. Мразя да се взира в нас и да ми се струва, че си брои нещо наум.
— Да, не е нужно да го правим — съгласи се Старшият наставник. — Преживели сме какво ли не — и дракони, и чудовища… Плъхове. Помните ли плъховете миналата година? Сякаш бяха навсякъде. А лорд Ветинари изобщо не пожела да се вслуша в думите ни. Плати на онзи златоуст мръсник с червено-жълтото клинче хиляда жълтици, за да отърве града от плъховете.
— Е, нали ни отърва накрая? — възрази Лекторът по съвременни руни.
— Естествено, гадникът му с гадник! — ядоса се Деканът. — Номерът му мина и в Куирм, и в Сто Лат. Щеше да му се размине и в Псевдополис, но някой го разпознал. Така нареченият господин Изумителния Морис и неговите Учени гризачи!
— Я не се опитвайте да отплесвате разговора встрани — сгълча ги Ридкъли. — Ще извършим Ритуала на Ашк-Ент, разбрахме ли се?
— И ще призовем Смърт — смотолеви Деканът. — Ох…
— Сега пък да не намериш кусури на Смърт? — сопна се Ридкъли. — Професионалист. Има да върши работа. Честно и почтено. Не шикалкави, ами кара направо. Поне той ще знае какво става.
— Ох… — пак изпъшка Деканът.
Доближиха портата. Госпожа Кейк се изпречи пред Архиканцлера.
Веждите на Ридкъли се извиха като дъга.
Не беше от хората, които извличат някакво смахнато удоволствие от грубото и безцеремонно държание с жените. Иначе казано, той се държеше грубо и безцеремонно абсолютно с всекиго, независимо от пола му. И това беше справедливо посвоему. А ако последвалият разговор не бе протекъл между дама, която чува казаното от събеседника няколко секунди предварително, и мъж, който поначало не слуша какво му говорят, всичко би могло да продължи по коренно различен начин. Или пък не.
Госпожа Кейк започна с отговор:
— Не съм ти „добра ми жено“!
— А коя си ти, добра ми жено? — попита Архиканцлерът.
