— Не можете да говорите така с една достопочтена дама! — заяви госпожа Кейк.
— Няма от какво да се обиждаш — помъчи се да я укроти Ридкъли.
— Брей, откъде накъде реши, че можеш да ме обидиш? — заяде се госпожа Кейк.
— Госпожо, а защо ми отговаряте, преди да съм ви попитал нещо?
— Какво?
— Как какво?
— Моля?
Вторачиха се един в друг, затънали в пълна словесна безизходица. Но госпожа Кейк се опомни.
— Пак това ясновидство в неподходящи моменти — сети се тя, бръкна си в ухото и завъртя пръста си със скърцане. — Вече всичко е наред. Причината да дойда е…
Но на Ридкъли му дойде до гуша.
— Ковчежнико, дай на тази жена едно пени и я отпрати, разбра ли?
— Какво?! — възкликна госпожа Кейк, на секундата изпаднала в неописуема ярост.
— Много се развъдиха тия навлеци — подхвърли Ридкъли на Декана, докато се отдалечаваха.
— Всичко е от бремето и несгодите на градския живот — отбеляза Старшият наставник. — Четох за това някъде. Затова на хората им избиват чивиите.
Шмугнаха се през малката вратичка в едното крило на портата и Деканът я затръшна под носа на госпожа Кейк.
— Той може и да не дойде — промърмори Старшият наставник на минаване през квадратния двор. — Не се вясна за прощалното празненство на горкия стар Уиндъл.
— За Ритуала ще дойде — обеща Ридкъли. — Щото все едно не само му изпращаме покана, но и пишем „Отговорете, моля“.
— А, добре — отдъхна си Ковчежникът. — Значи ще си пийнем по чаша шери с него.
— Я да млъкваш!
В Сенките има една тясна крива уличка. Това бездруго е най-осеяният е тесни криви улички квартал в целия изпълнен с тесни криви улички град.
По уличката се търкулна нещо малко и блестящо. Скоро се скри в мрака.
След малко се чу тихо подрънкване на метал.
Атмосферата в кабинета на Архиканцлера се вледени забележимо.
В един миг Ковчежникът изписука:
— Може да е прекалено зает, а?
— Млъкни! — в хор го скастриха другите магьосници.
— Досега не е било така — оплака се Старшият наставник.
— А бе, всичко подкарахме накриво — отчаяно промълви и Деканът. — Трябваше да има свещи, врящи котлета, нещо да се пържи в тигели, да се вижда искрящ прашец, да се разнасят цветни пушеци…
— За Ритуала не са нужни подобни глупости — остро възрази Ридкъли.
— За Ритуала може и да не са, ама аз имам нужда от тях — смотолеви Деканът. — Като го правим без задължителните атрибути, все едно си сваляме дрехите, за да се изкъпем.
— Аз тъкмо тъй правя — троснато заяви Архиканцлерът.
— Хъм-м… Е, всеки си има разни навици, но някои от нас искат да се държат на равнището на положението си.
— Той да не е излязъл в отпуск? — вметна Ковчежникът.
— Да, бе! — ухили се язвително Деканът. — Излежава се на някой плаж, а? Пийва коктейлчета с лед и носи шапка с надпис „Целуни ме веднага“?!
— Стига, де, стига! — изсъска им Старшият наставник. — Нещо се появи.
Над октограмата се мярна неясен закачулен силует. Трепкаше, сякаш го виждаха през свръхпрегрят въздух.
— Това е той — заяви Деканът.
— Ами! — не се съгласи Лекторът по съвременни руни. — Виждам само сива ро… и вътре няма ни…
Задави се с думите си.
Робата бавно се завъртя. Имаше очертания и това подсказваше, че някой я носи, но се долавяше и пустота, сякаш формата оставаше куха. И под качулката нямаше нищо.
Пустотата погледа магьосниците няколко секунди, накрая се съсредоточи върху Архиканцлера.
И рече: „Кой си ти?“
Ридкъли преглътна на сухо.
— Ъ-ъ… Муструм Ридкъли. Архиканцлерът.
Качулката кимна. Деканът се помъчи да прочисти ухото си с показалец. Робата не говореше. Нищо не се чуваше. Само малко по-късно човек установяваше наличието на неочакван спомен за онова, което не е било изречено, обаче без дори да подозира как се е озовало в паметта му.
Качулката рече: „Ти властно същество ли си в този свят?“
Ридкъли се озърна към останалите магьосници. Деканът тутакси се начумери.
— Ами… как да ви кажа… да… пръв сред равни и такива ми ти работи… да… — успя да изгъгне Архиканцлерът.
Бе му речено: „Ние носим добри вести.“
— Добри вести? Добри вести ли? — Ридкъли сгуши глава под погледа на липсващите очи. — О, чудесно. Ето ги, значи, добра вест за разнообразие.
Бе му речено: „Смърт напусна работата си.“
— Моля?!
Бе му речено отново: „Смърт напусна работата си.“
— Тъй ли? Ха, туй вече е новина… — неуверено промълви Архиканцлерът. — Ъ-ъ… И как стана? По- точно… как?
Бе му речено: „Поднасяме извиненията си за пропуските напоследък.“
— Пропуски ли? — смънка Ридкъли, объркан безнадеждно. — Ами… хъм, не знам дали е имало… Вярно, той все обикаляше насам-натам, но през повечето време не сме се и замисляли…
Бе му речено: „Имаше недопустими неуредици.“
— Имаше ли? Тъй, значи… Е, да, не бива да има неуредици — съгласи се Архиканцлерът.
Бе му речено: „Предполагаме, че положението е било непоносимо.“
— Е, точно аз не бих… тоест… не съм уверен… Било ли е?
Бе му речено: „Но бремето вече е свалено от плещите ви. Ликувайте. Свърши се. Ще има кратък преходен период, преди да се появи подходящ кандидат, след който нормалното предлагане на услуги ще бъде възобновено. Отсега молим да бъдем извинени за неизбежните неудобства, причинени от въздействието на прекомерна жизнена сила.“
Фигурата потрепна и започна да избледнява.
Архиканцлерът трескаво размаха ръце.
— Чакайте! Не можете да си тръгнете просто така! Заповядвам ви да останете! Какви услуги? Какво означават тия приказки? Кой сте вие?
Качулката се обърна към него и му рече: „Ние сме нищо.“
— Хич не ми помагате да разбера! Как се казвате?
„Ние сме забравата.“
Силуетът изчезна.
Магьосниците мълчаха. Скрежът в октограмата се изпаряваше.
— О-ох… — проточи Ковчежникът.
— Кратък преходен период? Това ли било? — отрони Деканът.
Подът се разтресе.
