Жътварят

— Ъгъ…

— Сега той ще те огледа хубавичко и ако пак те срещне някъде…

— Чакай да се разберем… — неуверено промълви Уиндъл.

— … ще те докопа. Нали, Уиндъл?

— А? Да, да. Точно така. На секундата — недоволно потвърди Уиндъл. — Сега бягай оттук и се дръж прилично. Спогодихме ли се?

— Ъгъ — потвърди злощастният обирджия.

„Леле, к’ви очи! Бургии!“

Лупин го пусна. Мъжът стъпи на улицата, озърна се още веднъж втрещен към очите на Уиндъл и офейка.

— Ъ-ъ… а как постъпва едно зомби с хората? — веднага попита Уиндъл. — Май е по-добре да знам.

— Разкъсва ги като лист хартия.

— Тъй ли било? Виж ти…

Продължиха по пътя си мълчаливо. Уиндъл умуваше: „Защо точно аз? В тоя град всеки ден умират стотици. Хващам се на бас, че си нямат такива неприятности. Просто затварят очи и се събуждат преродени или в някакъв рай, или — ако не са късметлии — в някакъв ад. Или отиват да пируват с боговете в голяма зала. Не че подобна идея ме блазни. Не съм против боговете, имат своето място в света, но един почтен човек не би искал да си има вземане-даване с тях. Йен-будистите вярват, че след смъртта забогатяват неописуемо. Някои религии в Клач обещават, че умрелите ще попаднат в приказни градини, пълни с млади жени. Не ми звучи особено религиозно…“

Изведнъж осъзна, че се пита дали човек не може да стане клачианец посмъртно.

В този миг камъните изскочиха от улицата. Изригнаха като безшумен фонтан, закръжиха из уличката и паднаха, както се полага на камъни.

Уиндъл се опули. Лупин също.

— Такава гледка е рядкост — отбеляза чудатият върколак. — Не вярвам и преди да съм виждал летящи камъни. Ти си магьосник…

— Бях магьосник — подчерта Уиндъл.

— Добре, бил си магьосник. Каква е причината за това?

— Вероятно е някакво необяснимо явление — поклати глава Уиндъл. — Незнайно защо светът гъмжи от тях. Жалко, че не съм наясно.

Побутна с крак един камък, който не прояви никакво желание да хвръкне.

— Време е да си вървя — подхвърли Лупин.

— Как се чувстваш като вълкочовек?

Косматият младеж вдигна рамене.

— Самотен.

— Нима?

— Никъде не пасвам, разбери. Когато съм вълк, помня какво е да съм човек. И обратното. Искам да кажа… понякога… понякога съм във вълчия си облик, тичам по хълмовете… зиме, ако си представяш, тънкият сърп на луната в небето, твърдата коричка по снега, заоблените възвишения до хоризонта… Разбира се, и другите вълци усещат нещо, но не го осъзнават като мен. И го преживявам, и го осмислям. Никой друг не може да си представи това. Ето какво тежи най-много. Няма никой друг…

Уиндъл сякаш се клатушкаше на ръба над бездънна яма от скръб. В такива моменти не намираше уместни думи.

Лупин се ободри изведнъж.

— Щом се заприказвахме за това… Как се чувстваш като зомби?

— Горе-долу. Не е чак толкова зле.

Лупин кимна.

— Ще се видим пак.

Скоро се изгуби от погледа на Уиндъл.

Улиците се запълваха — населението на Анкх-Морпорк извършваше неофициалната сутрешна смяна на нощните твари с дневните обитатели. Всички отбягваха Уиндъл. Никой не се блъска в зомби по свое желание.

Той стигна до отворената порта на Университета и се прибра в стаята си.

Щом трябваше да се махне оттук, имаше нужда от пари. Бе спестил немалко през годините. Но дали бе оставил завещание? През последните десетина години не се радваше на остър ум. Може и да е написал завещание. Дали пък не се е объркал достатъчно, за да завещае всичко на себе си? Дано… На практика не са известни случаи някой да е оспорил успешно собственото си завещание…

Вдигна дъската до леглото и извади кесия, пълна с монети. Помнеше, че някога спестяваше за старини.

Имаше и още нещо под дъската. Порови в прашната дупка и измъкна две гладки кълба. Зяпна ги с недоумение. Разклати ги и погледа замалко мъничките снежинки. Прочете думите на дъното и забеляза, че не са написани, а по-скоро прерисувани. Имаше и трети предмет. Огънато метално колелце. А до него — счупено кълбо.

Уиндъл задълго се вторачи в тях.

Не че беше съвсем наред с главата през последните трийсетина години, случваше се да си облече бельото върху горните дрехи и да се лигави, но… Чак да е колекционирал сувенири? И метални колелца?

Някой се прокашля зад гърба му.

Уиндъл пусна загадъчните предмети в дупката и се обърна. Стаята беше празна, но му се стори, че зад отворената врата има сянка.

— Кой е тук?

Дълбок, тътнещ, но срамежлив глас отвърна:

— Аз съм, господин Пунс.

Уиндъл се понамръщи, докато си спомни.

— Шлепел?

— Ами да.

— Караконджулът?

— Ами да.

— Зад моята врата?

— Ами да.

— Но защо?

— Защото е врата на приятел.

Уиндъл пристъпи към вратата и я затвори внимателно. Зад нея не откри нищо освен престаряла мазилка, макар да усети някакво раздвижване на въздуха.

— Господин Пунс, вече съм под леглото — обади се Шлепел изпод… точно така, изпод леглото. — Нали нямате нищо против?

— Всъщност нямам. Не виждам причина да възразявам. Но не трябва ли да си в някой гардероб? Такива бяха скривалищата на караконджулите в моето детство.

— Трудно се намира хубав гардероб, господин Пунс.

Уиндъл въздъхна.

— Добре, де. Мястото под леглото е твое. Чувствай се като у дома си или каквото там ти се полага.

— Господин Пунс, предпочитам пак да се крия зад вратата, ако няма да ви преча.

— О, щом искаш…

— Може ли за мъничко да си затворите очите?

Уиндъл послушно стисна клепачи.

Пак го лъхна разместен въздух.

— Вече може да гледате, господин Пунс.

Той отвори очи.