Жътварят

— Охо-о… — зарадва се Шлепел. — Имате си и закачалка, и всичко друго.

Уиндъл видя как месинговите топки върху таблата на леглото се отвинтват.

Подът потрепери.

— Шлепел, какво става?

— Натрупване на жизнена сила, господин Пунс.

— Значи знаеш?!

— Ами то си е ясно. Иха-а, тук има ключалка, дръжка, бронзов обков и каквото се полага…

— Какво е това натрупване на жизнена сила?

— … и пантите са с чудни винтове, никога не съм бил зад такава врата…

— Шлепел, моля те!

— Най-обикновена жизнена сила, господин Пунс. Познавате я. Същата, която е във всички живи твари. Мислех си, че на магьосниците това им е известно.

Уиндъл Пунс отвори уста, за да изрече нещо от рода на „Естествено, осведомени сме по въпроса“, преди дипломатично да поразпита караконджула какви са тези приказки, по дяволите. Спомни си обаче, че вече не е принуден да се държи така. Правеше го приживе, но каквото и да внушаваше Рег Шу, твърде трудно е да си самолюбив след смъртта си.

— Никога не съм чувал за тази сила — промълви накрая. — И защо се трупа в момента?

— Нямам представа. Сега не й е сезонът. Би трябвало да е по-оскъдна.

Подът се разтърси отново. Хлабавата дъска, под която бе скрито малкото съкровище на Уиндъл, заскърца и се обсипа с напъпили зелени листа.

— Защо не й е сезонът?

— Защото трябва да е в изобилие през пролетта — напомни гласът иззад вратата. — Избутва маргаритките от пръстта и каквото още й се полага да прави.

— За пръв път чувам — втрещено си призна Уиндъл.

— Ама аз си мислех, че вие, магьосниците, знаете всичко за всякакви неща.

Уиндъл погледна магьосническата си шапка. Погребението и излизането изпод земята не й се отразиха добре, а тя поначало не беше образец на висшата мода след цял век носене.

— Винаги има какво да научи човек — отбеляза Уиндъл.

Поредното разсъмване. Петелът Сирил се размърда на своя прът в курника.

Написаните с тебешир думи сияеха в полумрака.

Той се съсредоточи.

Пое си дъх.

— Клу-клу-при-грух!

След отпадането на проблема с паметта оставаше да се справи и с дислексията.

По високите ливади вятърът беше силен, слънцето сякаш прежуряше отблизо. Бил Порталски крачеше напред-назад по окосената трева на склона като совалка по зелен килим.

Не знаеше дали досега е усещал вятъра и слънцето. Да, би трябвало да ги е усещал. Но никога не преживяваше това усещане както сега — тласъците на вятъра, сгорещяването от слънчевите лъчи. Така забелязваше отминаването на времето.

А то го носеше в потока си.

Нерешително потропване по вратата на плевнята.

— ДА?

— Бил Порталски, я слез тук.

Той се спусна в мрака и предпазливо открехна вратата.

Госпожица Флитуърт засланяше пламъчето на свещ с едната си длан.

— Ъ-хъм…

— МОЛЯ?

— Можеш да дойдеш в къщата, ако искаш. За вечерта, де. Не и за през нощта, то се знае. Щото ми е мъчно да си мисля, че седиш сам-самин тука по цяла вечер, пък аз имам и огнище, и още какво ли не.

Бил Порталски не умееше да разгадава израженията на човешките лица. Не се нуждаеше от това умение. Позяпа скованата, притеснена, умоляваща усмивка на госпожица Флитуърт, както един бабуин би разглеждал прастар надпис, вдълбан в камък.

— БЛАГОДАРЯ ВИ — промълви след миг-два.

Тя забърза към къщата.

Когато и той влезе, не я намери в кухнята. Тръгна по тесния коридор към чегъртането — госпожица Флитуърт бе коленичила в малката стая и трескаво разпалваше огнището.

Вдигна глава смутено, когато той почука любезно на отворената врата.

— Не си струваше да хабя кибрита, ако ще го паля само за себе си — смънка тя засрамена. — Ти седни, аз ще ида да сваря малко чай.

Бил Порталски се сгъна в едно от високите тесни кресла до огнището и огледа стаята.

Стори му се необикновена. За каквото и да я използваха, не беше за живеене. Кухнята по-скоро му напомняше за част от двора с покрив и стени, там кипеше всекидневието на стопанството, а това помещение го подсещаше за мавзолей.

Противно на широко разпространените заблуди, Бил Порталски не познаваше добре различните погребални обреди. Смърт рядко спохождаше някого в самата гробница освен в редки нещастни случаи. На открито, на дъното на река, в корема на акула, във всякакви спални — да, но не и в гробници.

Неговата работа беше да отдели зърното на душата от плявата на тленното тяло, а тази дейност почти винаги завършваше далеч преди ритуалите, които се състоят (ако не увъртаме излишно) в почтително заравяне на отпадъци.

Но тази стая не се различаваше много от гробниците на крале, които жадуват да отнесат всичко свое в отвъдното.

Бил Порталски седеше, отпуснал пръсти на коленете си, и разглеждаше.

Първо се вторачи в украшенията. Повече чайници, отколкото би могъл да си представи на едно място. Порцеланови кученца с облещени очички. Шантави поставки за сладкиши. Разнокалибрени статуйки и шарени чинии с весели надписи по тях: „За спомен от Куирм с пожелания за здраве и щастие.“ Покриваха всяка равна повърхност в напълно демократичен хаос. Затова един доста скъп антикварен свещник от сребро стърчеше до пъстро порцеланово кутре, захапало кост и застинало с изражение на криминален идиотизъм.

Стените не се виждаха под окачените картини. Повечето бяха в оттенъци на сивото и калнокафявото и изобразяваха обезверен от живота добитък на мъгливи и подгизнали от влага ливади.

Всъщност и мебелите се различаваха трудно в изобилието от вещи, но от това стаята не губеше нищо. С изключение на двете кресла, пъшкащи под тежестта на дантелените покривчици за облегалки, останалото май нямаше друго предназначение, освен да побира безполезните премети. Накъдето и да се обърнеше, виждаше масички с тънки крачета. Подът беше покрит с парцалени черги. Личеше, че някой много е обичал да прави парцалени черги. Но над всичко и около всичко се просмукваше миризмата.

Тук миришеше на безкрайни скучни следобеди.

Върху покрита с плат поставка в ъгъла имаше един голям дървен сандък, а до него два по-малки. Бил Порталски си рече, че тези трябва да са прочутите сандъци с имането.

Най-сетне и тиктакането проникна в неговия слух.

Зърна часовник на стената. Преди време някому бе хрумнала уж забавната идея да изработи часовник като сова. С люлеенето на махалото очите на совата шареха наляво-надясно. Може би страдащите от тежка оскъдица на развлечения се бяха заблуждавали, че това е смешно. Не след дълго и гледащият започваше да върти очи от съчувствие.

Госпожица Флитуърт нахълта с отрупан поднос в ръце. Разшета се — изпълни алхимическата церемония по сипването на чая, намаза с масло препечени филийки, подреди бисквитки в чиния, сложи щипците в