като съешаване на тектонски плочи.
— ТОВА ОТРОВА ЛИ Е?
— Отвара от биле-тръшкач, смесена с овесена каша. Няма грешка.
— И ТЕ УМИРАТ ЛИ?
— Тутакси. На мига вирват крачка. Ние ще хапнем хляб и сирене — добави тя. — Не ми се готви два пъти в един и същ ден, довечера ще ядем пиле. Като се заприказвахме за пилета… ела с мен…
Тя взе окаченото на стената сатърче и излезе в двора. Петелът Сирил я наблюдаваше подозрително, кацнал на торището. Неговият харем от дебели и малко престарели кокошки заподскача тромаво към стопанката. Тя посегна пъргаво и хвана една.
Птицата зяпаше Бил Порталски с ярки тъпи очички.
— Можеш ли да оскубеш пиле? — провери госпожица Флитуърт.
Бил гледаше ту нея, ту курника.
— НО НАЛИ ГИ ХРАНИМ?… — смотолеви безпомощно.
— Вярно си е. А после се храним с тях. Тая не снася от месеци. Тъй се въртят нещата в пилешкия свят. Татко направо им извиваше вратовете, ама аз някак не можах да свикна. Със сатърчето пада малко цапотене, подскачат, докато се усетят, че са умрели.
Бил Порталски обмисли какво би могъл да стори. Кокошката го следеше с едното си мънистено око. Тези птици са далеч по-тъпи от хората и не разполагат с усъвършенстваните умствени филтри, които не позволяват да видиш изпречилото се пред очите ти. Кокошката знаеше къде е попаднала и кой се взира колебливо в нея.
Той гледаше късичкия простичък животец и видя изтичането на последните му секунди.
Никога не бе убивал. Само бе отнемал свършил живот. Има коренна разлика между кражбата и намирането на нещо изтървано.
— НЕ СЪС САТЪРЧЕТО — помоли отпаднало той. — ДАЙТЕ МИ КОКОШКАТА.
Обърна се с гръб замалко, после подаде увисналото телце на госпожица Флитуърт.
— Добре се справи — похвали го тя и се върна в кухнята.
Бил Порталски усещаше укорния поглед на Сирил.
Разтвори пръсти. Мъничко сияние пърхаше над дланта му.
Издуха го лекичко и то угасна в далечината.
След пладне сипаха отровата за плъхове. Той се почувства като масов убиец.
Умряха много плъхове.
Долу в проходите под плевнята, в най-дълбокия, изровен от отдавна забравени миши прадеди, нещо се появи в тъмата.
Май не му беше лесно да реши каква форма иска да има.
Започна като буца незаслужаващо доверие сирене. Явно не одобри резултата.
Следващият опит постигна близко подобие на малък и прегладнял териер. И този вариант бе отхвърлен.
За миг се превърна в назъбен стоманен капан. Веднага проумя, че е нелепо.
Изтормози се в търсене на свежи идеи, но за негова изненада една го осени плавно, сякаш винаги я е имало. Не форма, а някакъв спомен за формата.
То я опита и макар да беше на практика абсолютно неподходяща, пълното удовлетворение го убеди, че друга просто не може да бъде.
Време беше да се заеме с работата си.
Тази вечер на площада мъжете се упражняваха в стрелба с лък. Бил Порталски усърдно си заслужи славата на най-некадърния стрелец в цялата история. Никой не понечи да умува дали забиването на стрели в шапките на зяпачите зад него не е по-трудно изпълнение от улучването на достатъчно голяма мишена, сложена на някакви си петдесетина метра.
Той не можеше да се начуди колко приятели си спечелваш с непохватност, стига да си толкова смотан, че да си и смешен.
Затова му позволиха да седне на пейката пред кръчмата — при старците.
Наблизо от комина на ковачницата изскачаха искри и се виеха на спирала в здрача. Иззад затворената врата ехтяха безмилостни удари с чук. Бил Порталски не знаеше защо вратата на ковачницата винаги е затворена. Повечето ковачи предпочитат да я държат широко отворена и ковачниците им са неофициалните зали за събрания на селото. Този обаче много се увличаше в работата си…
— Ждрашти, шкелет.
Той веднага се обърна.
Момиченцето от къщата над кръчмата го зяпаше с най-проницателния поглед, който бе срещал.
— Ти ши шкелет, нали? Личи ши по голите кошти.
— ГРЕШИШ, ДЕТЕНЦЕ.
— Шкелет ши, жнам. Хората штават шкелети, като умрат. Ама пошле не бива да ше разжмотават наоколо.
— ХА. ХА. ХА. ЧУЙТЕ ГО САМО ТОВА ДЕТЕ…
— Ти жащо ше ражмотаваш наоколо?
Бил Порталски се озърна към старците. Изглеждаха увлечени в състезанието.
— ЧУЙ КАКВО ЩЕ ТИ ПРЕДЛОЖА — заговори притеснен на момиченцето. — АКО ПРЕСТАНЕШ ДА МИ ДОСАЖДАШ, ЩЕ ТИ ДАМ МОНЕТКА. ПОЛОВИН ПЕНИ.
— Имам ши машка на шкелет — просвети го тя. — От хартия.
Бил Порталски направи грешката, допускана от милиони гузни възрастни в горе-долу подобни обстоятелства. Опита се да убеждава детето.
— АКО БЯХ СКЕЛЕТ, МОМИЧЕНЦЕ, ТЕЗИ МНОГО ВЪЗРАСТНИ ГОСПОДА ДО МЕН ОТДАВНА ДА СА ЗАБЕЛЯЗАЛИ.
Тя изгледа старците в другия край на пейката.
— И те почти ша штанали шкелети. Не вярвам, че ишкат да виждат още един.
Той се примири.
— ТРЯБВА ДА ПРИЗНАЯ, ЧЕ ПОНЕ В ТОВА СИ ПРАВА.
— Жащо не ше ражпадаш на парчета?
— НЕ ЗНАМ. НИКОГА НЕ МИ СЕ Е СЛУЧВАЛО.
— Виждала шъм шкелети на животни. Те ше ражпадат.
— МОЖЕ БИ ЗАЩОТО СКЕЛЕТИТЕ СА
— Аптекарят, дето прави лекове в Чамбли, ши има шкелет на кука, жакрепил му е коштите ш телчета — съобщи детето с тон, който подсказваше подробно проучване на обекта.
— АЗ НЯМАМ ТЕЛЧЕТА.
— Има ли ражлика между мъртвите шкелети и живите?
— ДА.
— Жначи той е окачил мъртъв шкелет?
— ДА.
— Дето преди е бил в жив човек?
— Да.
— Брей, че гадно. — Детето позяпа хоризонта и се похвали: — Имам ши нови чорапки.
— ТАКА ЛИ?
— Ако ишкаш, виж ги.
Протегна за оглед мърляво краче.
— Я ГЛЕДАЙ! НОВИ ЧОРАПИ.
— Мама ми ги оплете от овча вълна.
— БРЕЙ…
