Жътварят

— Отдавна знам, че ще дойдеш някой ден.

— МОЖЕ БИ ВИЕ НЕ…

— Между другото почти цял живот все чакам някой рицар на бял кон — ухили се тя. — Ама че шегичка си извъртях сама…

Бил Порталски седна тежко на наковалнята.

— Аптекарят дойде — сети се госпожица Флитуърт. — Каза, че с нищо не може да помогне. Тя била добре. Просто не се буди. Впрочем мина цяла вечност, докато й разтворим пръстчетата на едната ръка. Стискаше много силно.

— КАЗАХ НИЩО ДА НЕ СЕ ИЗНАСЯ ОТТАМ!

— Всичко е наред, по-кротко. Тя още си го държи.

— ДОБРЕ.

— Но какво е онова нещо?

— МОЕТО ВРЕМЕ.

— Моля?

— ВРЕМЕТО МИ. ВРЕМЕТО НА МОЯ ЖИВОТ.

— Прилича на пясъчен часовник за варене на твърде скъпички яйца.

Бил Порталски я погледна сепнато.

— ДА. ВЯРНО Е В ИЗВЕСТЕН СМИСЪЛ. ДАДОХ Й ЧАСТ ОТ СВОЕТО ВРЕМЕ.

— Че откога и ти имаш нужда от време?

— ВСЯКО ЖИВО СЪЩЕСТВО ИМА НУЖДА ОТ ВРЕМЕ. И КОГАТО ВРЕМЕТО СВЪРШИ, СЪЩЕСТВОТО УМИРА. КОГАТО МОЕТО ВРЕМЕ СВЪРШИ, ТЯ ЩЕ УМРЕ. АЗ СЪЩО. СЛЕД НЯКОЛКО ЧАСА.

— Но ти не можеш…

— МОГА. ТРУДНО МИ Е ДА ГО ОБЯСНЯ.

— Мръдни малко.

— КАКВО?

— Казах да мръднеш малко. И аз искам да седна.

Бил Порталски й направи място на наковалнята.

— Значи ще умреш.

— ДА.

— Но не искаш.

— НЕ ИСКАМ.

— А защо?

Той я изгледа особено.

— ЗАЩОТО ПОСЛЕ НЕ БИ ИМАЛО НИЩО. ЗАЩОТО НЯМА ДА СЪЩЕСТВУВАМ.

— И с хората ли е тъй?

— НЕ МИ СЕ ВЯРВА. ПРИ ВАС Е ДРУГО. ПО-ДОБРЕ ОРГАНИЗИРАНО.

Поседяха вторачени в гаснещата жарава.

— А защо се захвана с острието на косата?

— ПИТАХ СЕ ДАЛИ НЕ БИХ МОГЪЛ… ДА СЕ БОРЯ…

— А някой успявал ли е досега? Да се пребори с теб, де.

— ОБИКНОВЕНО НЕ УСПЯВАТ. ПОНЯКОГА ХОРАТА МЕ ПРЕДИЗВИКВАТ ДА ИГРАЕМ. И ЗАЛАГАТ ЖИВОТА СИ.

— Случва ли се да печелят?

— НЕ. НО МИНАЛАТА ГОДИНА ЕДИН УСПЯ ДА КУПИ ТРИ УЛИЦИ И ВСИЧКИ КОМУНАЛНИ УСЛУГИ.

— А? Що за игра е тая?!

— НЕ ПОМНЯ ТОЧНОТО Й ИМЕ. МАЙ БЕШЕ „ЗАГРАБИ ВСИЧКО“. АЗ ДЪРЖАХ БАНКАТА.

— Я почакай… — намръщи се госпожица Флитуърт. — Щом твоето време изтича, кой ще дойде да те отнесе?

— СМЪРТ. МИНАЛАТА НОЩ НАМЕРИХ ТОВА ПОД ВРАТАТА.

Той разтвори длан и показа мръсно листче, на което тя едва успя да разчете думата „УУуууИИИииУУУуууИИиииУУУуууИИиии“.

— ПОЛУЧИХ БЕЛЕЖКА ОТ БАНШИ, КОЕТО НЕ Е НА „ТИ“ С КРАСНОПИСА.

Госпожица Флитуърт наклони глава настрани.

— Но… Поправи ме, ако греша, обаче…

— НОВИЯТ СМЪРТ.

Бил Порталски взе острието.

— ТОЙ ЩЕ БЪДЕ СТРАШЕН.

Острието се огъваше в ръцете му. Синкава светлина се преливаше по наточения ръб.

— ЩЕ ДОЙДЕ ПЪРВО ПРИ МЕН.

Тя зяпаше светлината като омагьосана.

— Колко страшен?

— А ВИЕ КОЛКО СТРАШЕН МОЖЕТЕ ДА СИ ГО ПРЕДСТАВИТЕ?

— Аха…

— ТОЧНО ТОЛКОВА СТРАШЕН ЩЕ БЪДЕ.

— Ще дойде и за детето…

— ДА.

— Като поумувам, май не ти дължа никакви услуги, господин Порталски. И не ми се вярва някой по света да ти дължи нещо.

— МОЖЕ И ДА СТЕ ПРАВА.

— Е, да ти река, животът също има да отговаря за туй-онуй. Искам да съм справедлива.

— АЗ НЕ МОГА ДА ОТСЪДЯ.

Госпожица Флитуърт отново го изгледа изпитателно.

— В ъгъла има доста свестен точилен камък.

— ИЗПОЛЗВАХ ГО.

— Има и точило за ножове в шкафа.

— ИЗПОЛЗВАХ И НЕГО.

Стори й се, че чува звук при всяко движение на острието — лекото писукане на изтормозен въздух.

— Но пак не се е наточила както трябва, тъй ли?

Бил Порталски въздъхна.

— МОЖЕ БИ НИКОГА НЯМА ДА СЕ НАТОЧИ КАКТО ТРЯБВА.

— Я стига, мой човек — скастри го тя. — Каква полза да се откажеш? „Докато има живот…“ Сещаш се, нали?

— ЗА КАКВО ДА СЕ СЕЩАМ?

— „… има и надежда“.

— ИМА ЛИ?

— Ами тъй си е.

Бил Порталски прокара костелив пръст по ръба на острието.

— НАДЕЖДА?

— Че остава ли ти друго?

Бил завъртя глава. Бе опитал с различни чувства, но това беше ново за него.

— МОЖЕ ЛИ ДА МИ НАМЕРИТЕ ЖЕЛЕЗЕН БРУС?

Час по-късно.

Госпожица Флитуърт ровеше в чувала с парцалите.

— Какво да ти дам сега?

— А КАКВО ОПИТАХМЕ?

— Я да преброя… Зебло, памук, лен… ами сатен? Ето ти едно парче.

Бил Порталски взе късчето плат и усърдно го прокара по острието.

Тя стигна до дъното на чувала и извади смачкана бяла топка.