Жътварят

Модо, градинарят на Университета, си пееше без думи и буташе чудатата количка към личното си кътче между Библиотеката и Крилото за високоенергийна магия14, натоварена с бурени, обречени да се превърнат в тор.

През последните дни настана по-голямо оживление от обичайното. Няма спор, беше интересно да се навърта около магьосниците.

Разделение на труда. Те се грижеха за космическото равновесие, вселенската хармония и правилното съотношение на измеренията, а той внимаваше листните въшки да не гризкат розите.

Чу подрънкване на метал. Погледна над купчината бурени.

— Я, още една ли?

Лъскава телена кошница на колелца бе запречила пътеката.

Дали пък не са му я купили магьосниците?

И първата се оказа полезно пособие, макар че се управляваше трудничко. Всяко колелце като че се опитваше да тръгне в своя посока. Сигурно щеше да й намери цаката след време.

Е, тази пък щеше да му послужи да разнася сандъчетата със семена. Избута втората количка настрана и тогава чу зад гърба си звук, който би описал (ако можеше да пише) с буквосъчетанието „глоп“.

Обърна се, видя най-голямото си торище, просветващо в здрача, и се похвали:

— Виж какво ти донесох да похапнеш!

Едва в този момент забеляза, че торището се движи.

— Събира се и на никои места… — продължи госпожа Кейк.

— Но защо се натрупва? — недоумяваше Уиндъл.

— Същото е като пред буря. Нали знаеш как ги настръхва кожата? Ето какво става.

— Да, да, но защо, госпожо Кейк?

— Ами… Човекът Колкото Кофа разправя, че вече нищо не умирало.

— Какво?!

— Тъпотия, нали? Втълпява ми, че животът на мнозина свършвал, но не се махали. Всички си стоели тук.

— Във вид на призраци ли?

— Не. Все едно… все едно са локви. Но ако локвите се препълнят и се слеят, накрая стават море. Пък и в призраци се превръщат само хората, не и зелките.

— А как мислите, не може ли да си поприказвам с Човека Колкото… — Уиндъл млъкна, стана и се затътри към лавицата над камината. — Госпожо Кейк, откога имате това? — попита веднага, щом пръстите му докоснаха познатото стъклено кълбо.

— А, това ли? Купих го вчера. Хубавичко е, нали?

Уиндъл разклати малката прозрачна топка. Беше почти неотличима от онези под дъската в неговата стая. Надигна се вихрушка от снежинки и посипа великолепното макетче на Невидимия университет.

Напомняше му дразнещо за нещо. Естествено миниатюрната сграда го подсещаше за Университета, но формата намекваше…

… за закуска?

— Защо го има и туй? — процеди повече на себе си. — Проклетиите са навсякъде.

Магьосниците препускаха тежко по коридора.

— Как се убиват призраци?

— Аз откъде да знам? Обикновено няма нужда да се питаме!

Отекна смразяващ кръвта писък. Ехтеше в сумрака между колоните и сводовете и секна внезапно.

Архиканцлерът спря като закован за пода. Останалите се сбутаха в гърба му.

— Май беше смразяваш кръвта писък — отбеляза той. — След мен!

Свърна тичешком зад ъгъла.

Изтрещя блъснат метал, последва нескончаем поток от ругатни.

Дребна твар на червени и жълти ивици с мънички остри зъби, от които капеше слюнка, и с три чифта крилца изскочи иззад ъгъла и се стрелна над главата на Декана с бръмчене като от смален моторен трион.

— Някой да знае какво беше това? — отпаднало попита Ковчежникът. Съществото завъртя няколко орбити около магьосниците и изчезна в тъмнината под тавана. — И как ми се иска той да не бълва такива сквернословия…

— Да вървим — подкани ги Деканът. — Трябва да проверим какво го сполетя.

— Длъжни ли сме? — уточни Старшият наставник.

Надникнаха. Архиканцлерът седеше на пода и старателно си разтриваше единия глезен.

— Кой идиот е зарязал тук тая гадост?

— Каква гадост? — не разбра Деканът.

— Тая скапана телена кошница на колелца — посочи Ридкъли.

До него от въздуха се материализира съвсем малко същество, подобно на паяк, и защъка към най- близкия ъгъл. Магьосниците не го забелязаха.

— Къде има телена кошница на колеща? — в хор попитаха магьосниците.

Ридкъли се огледа.

— Бях готов да се закълна…

Пак долетя писък.

Архиканцлерът се изправи припряно.

— Напред, приятели! — призова и закуцука героично.

— Но защо всеки се втурва, щом чуе смразяващ кръвта писък? — недоволстваше Старшият наставник. — Това противоречи на здравия разум.

Излязоха в тръс на двора.

Насред древната морава се мъдреше заоблена тъмна купчина. Смрадни изпарения се издигаха на тънки струйки от нея.

— А това какво е?

— Нали не виждаме торище точно на моравата, а?

— Модо много ще се огорчи.

Деканът се взря по-зорко.

— Ъ-ъ… особено защото тъкмо неговите крака сгърчат отдолу…

Купчината се завъртя към Магьосниците със звука „глоп-глоп“.

И помръдна.

— Тъй, да видим… — Ридкъли потри ръце обнадежден. — Хора, кой от вас си носи някакво заклинание в момента?

Магьосниците смутено се потупваха по джобовете.

— Е, както сме загазили, аз ще отвлека вниманието на торището, а Ковчежникът и Деканът да издърпат Модо.

— Ами добре — неохотно промълви Деканът.

— Как се отвлича вниманието на торище? — заяде се Старшият наставник. — Откъде накъде то може и да внимава?

Ридкъли си свали шапката и предпазливо доближи купчината.

— Ей, боклук! — изрева могъщо.

Старшият наставник изпъшка и закри очите си с длан.

Архиканцлерът размаха шапката си пред купчината.

— Разложен отпадък!

Купчината се хвърли към шапката.

— Бунище нещастно! — кресна Ридкъли.

— Е, де, чак дотам ли ще… — слиса се Лекторът по съвременни руни.

Деканът и Ковчежникът се прокраднаха напред, хванаха краката на градинаря и задърпаха. Модо се