Жътварят

— А, търсите мама — установи високото момиче. — Майко! Един господин е дошъл при теб!

Нечие далечно мърморене се чуваше все по-близо и госпожа Кейк се появи иззад дъщеря си като малка луна, излизаща от сянката на планета.

— Ти пък какво искаш? — сопна се тя.

Уиндъл се дръпна за всеки случай. За разлика от своята дъщеря госпожа Кейк беше ниска и почти кръгла. Освен това изпъкваше неимоверно, пак за разлика от младата жена. Може би преди всичко благодарение на шапката. По-късно Уиндъл научи, че ясновидката е привързана към тази шапка почти както магьосник към своята. Беше гигантска, черна и осеяна с какво ли не, например птичи крилца, восъчни черешки и игли. Госпожа Кейк се придвижваше из света под шапката си като кош под балон за полети. Хората често се усещаха, че говорят първо на шапката й.

— Госпожо Кейк? — промълви Уиндъл втрещен.

— Тук съм, по-долу — укори го гласът.

Той послушно се наведе.

— Ами аз съм, да — заяви госпожа Кейк.

— С госпожа Кейк ли говоря? — провери Уиндъл.

— Да, бе, знам — отегчи се госпожа Кейк.

— Името ми е Уиндъл Пунс.

— И това знам.

— Между другото съм магьосник…

— Добре, де, но си избърши обувките на изтривалката.

— Мога ли да вляза?

Уиндъл Пунс поспря. Повтори последните реплики в безупречно работещата пилотска кабина на мозъка си. И се усмихна.

— Така си е, да — потвърди госпожа Кейк.

— Случайно да нямате вродено ясновидство?

— Обикновено изпреварвам събитията с десетина секунди, господин Пунс.

Той се подвоуми.

— Трябва да си зададеш въпроса — припряно настоя госпожа Кейк. — Наляга ме страхотна мигрена, когато хората злонамерено не зададат въпрос, на който вече съм отговорила.

— Колко напред в бъдещето виждате, госпожо Кейк?

Тя кимна.

— Е, дотук добре — отбеляза по-сговорчиво и го поведе по коридора към мъничкия хол. — И караконджолът може да влезе, но да остави вратата отвън и да слезе в мазето. Не понасям такива като него да ми се мотаят из къщата.

— Охо, от цяла вечност не съм бил в хубаво мазе! — зарадва се Шлепел.

— Долу има паяци — осведоми го госпожа Кейк.

— Иха-а!

— А ти ще желаеш чаша чай — обърна се тя към Уиндъл.

Друг сигурно би казал „Ще желаеш ли чаша чай“. Но госпожа Кейк не питаше.

— Да, моля — съгласи се той.

— Откажи се от този навик — поклати глава тя. — Ще ти изгният зъбите.

Уиндъл налучка репликата си.

— С две бучки захар, ако може.

— Поносимо е — изтърси тя.

— Имате чудесно подредена къща, госпожо Кейк — побърза да сподели Уиндъл, превключил ума си на по-висока скорост.

— Почина преди десет години.

— Ъ-ъ… — стресна се Уиндъл, но въпросът вече излизаше от устата му: — Господин Кейк в добро здраве ли е?

— Не се притеснявай, понякога си приказвам с него.

— Колко жалко — смънка Уиндъл.

— Бива, щом така ще се чувстваш по-добре.

— Ъ-ъ… Госпожо Кейк, малко се омотах. Бихте ли… изключила… ясновидството си?

Тя кимна.

— Извинявай. Свикнала съм да го оставям включено, тук сме си само аз, Людмила и Човекът Колкото Кофа. Той е призрак — добави. — Знаех, че непременно ще попиташ за него.

— Да, чувал съм, че медиумите имат водачи в света на духовете.

— Той ли? Хич не ми е водач, ами призрак за черната работа. Не понасям забълбукване с карти и таблици с буквички. А от ектоплазмата ме е гнус. Няма да допусна да ми се изсипва в дома. Никога. После не можеш да изпереш килимите. Дори с оцет.

— Тъй ли било… — промърмори Уиндъл.

— И виене не търпя. Нито пък бърникане в свръхестественото. Щото свръхестественото си е противоестествено. Не го понасям.

— Ъ-хъм — предпазливо се прокашля Уиндъл. — Но някои биха казали, че да сте медиум е малко… знаете… свръхестествено.

— Какво? Какво?! Няма нищо свръхестествено в мъртъвците. Ама че глупости! Всеки умира рано или късно.

— Надявам се да е тъй, госпожо Кейк.

— Е, какво ще искаш, господин Пунс? Сега не съм ясновидка, трябва ти да ми кажеш.

— Искам да знам какво става.

Под краката им нещо изтрополи, до ушите им слабичко долетя щастливият глас на Шлепел:

— Леле, има и плъхове!

— Отидох и се опитах да обясня на вашите магьосници — надменно подхвана госпожа Кейк. — Но никой не щеше и да чуе. Знаех си, че няма да ме изслушат, но трябваше да се опитам, иначе нямаше как да знам.

— С кого говорихте?

— С огромния, дето има червена дреха и мустаци, все едно е нагълтал котарак.

— А, това е Архиканцлерът — не се усъмни нито за миг Уиндъл.

— Имаше и един грамаден дебелак. Ходи като паток.

— Трябва да е Деканът.

— Позволиха си да ме нарекат „добра ми жено“. И ми казаха да си гледам работата. Защо пък да помагам на магьосници?

— Опасявам се, че те почти никога не слушат какво им се говори. И аз не слушах цели сто и тридесет години.

— И защо?

— Предполагам, за да не чуя какви безсмислици дърдоря. Но какво става, госпожо Кейк? На мен можете да кажете. Макар да съм магьосник, вече съм и мъртвец.

— Е, знам ли…

— Шлепел ме уверява, че всичко се дължало на жизнената сила.

— Тя се натрупва, не схващаш ли?

— Но какво означава това?

— Струпала се е повече, отколкото й се полага. Така става… — тя направи неясен жест — … когато чашките на везните не са изравнени…

— Неравновесие ли?

Госпожа Кейк кимна отнесено, сякаш четеше невидим за останалите текст.

— Да, нещо подобно… Виж какво, понякога има мъничък излишък и се появяват призраци — животът вече не е в тялото, но не е изчезнал… а през зимата намалява, защото някак се изцежда, но се връща напролет… И някои неща я събират…