Жътварят

изсули изпод купчината.

— Прояло му е дрехите! — установи Деканът.

— Но той добре ли е?

— Още диша — зарадва се Ковчежникът.

— И ако има късмет, простил се е с обонянието си — добави Деканът.

Торището пак налетя към шапката на Архиканцлера. Чу се „глоп“. Върхът на шапката изчезна.

— Ей, вътре още имаше към половин бутилка! — разяри се Ридкъли.

Старшият наставник го сграбчи за ръката.

— Архиканцлер, да се махаме!

Купчината се завъртя и подгони Ковчежника. Магьосниците заотстъпваха.

— Нали е невъзможно да притежава разум? — плахо се обади Ковчежникът.

— Това торище просто се влачи полека и яде разни неща — сподели наблюденията си Деканът.

— Значи остава да му нахлупим островърха шапка и ще е досущ преподавател в Университета — подсмихна се Ридкъли.

Купчината ги преследваше.

— Не бих казал, че се влачи полека — възрази Деканът.

Всички гледаха с очакване Архиканцлера.

— Бягайте! — заповяда той.

Колкото и масивни да бяха повечето магьосници, стигнаха на скорост до вратата, сблъскаха се, провряха се, затръшваха я и се облегнаха на нея. Мигове по-късно нещо я удари влажно и напористо от другата страна.

— Е, отървахме се — предположи Ковчежникът.

Деканът сведе поглед.

— Архиканцлер, то май минава през вратата — съобщи отмалял.

— Стига глупости, човече, нали сме я затиснали?

— Казах „през“…

Ридкъли вдиша шумно.

— Какво гори?

— Твоите ботуши — просвети го Деканът.

Ридкъли също погледна надолу. Под вратата се разливаше зеленикавожълта локва. Дървото се овъгляваше, каменните плочи на пода съскаха, а неговите подметки от гьон бяха изпаднали в голяма беда. Усещаше как бързичко става по-нисък.

Задърпа трескаво кончовите и със скок от място се озова на сухи плочи.

— Ковчежнико!

— Да, Архиканцлер?

— Дай ми ботушите си!

— Какво?

— По дяволите, човече, заповядвам ти да ми дадеш проклетите си ботуши!

— Но…

— Аз съм твой Архиканцлер!

— Да, но…

— Май и пантите поддават — обади се Лекторът.

Ридкъли се заозърта трескаво.

— Ще се прегрупираме в Голямата зала. А сега ще… отстъпим стратегически на предварително подготвените позиции.

— Че кой ги е подготвил? — озадачи се Деканът.

— Ще ги подготвим, когато отидем там — изскърца със зъби Архиканцлерът. — Ковчежнико! Ботушите! Веднага!

Добраха се до двукрилата врата на Голямата зала в момента, когато другата врата зад тях се разпадна на полусмлени парчета. Вратата на Голямата зала беше несравнимо по-яка. Залостиха я с дебелите резета.

— Разчистете масите и подпрете вратата с тях! — рязко заповяда Ридкъли.

— Но онова чудо яде дърво — напомни Деканът.

От подпряното на един стол тяло на Модо се изтръгна стон. Градинарят отвори очи.

— Казвай бързо как можем да убием торище! — подкани го Архиканцлерът.

— Ъ-ъ… Не знам дали може, господин Ридкъли — смотолеви джуджето.

— А с огън? — сети се Деканът. — Май ще успея да направя малко огнено кълбо.

— Не става — отсече Архиканцлерът. — Твърде влажно е.

— Вече е пред вратата! — развика се Лекторът. — Яде я!

Магьосниците отстъпиха по-навътре в залата.

— Дано не изяде прекалено много дърво — с искрена загриженост изломоти замаяният Модо. — Стават същинска напаст, ако излапат много въглерод. Сгорещяват се.

— Знаеш ли, драги, според мен именно сега е най-подходящият момент да ни изнесеш една лекцийка за динамиката на процесите в торищата — промърмори Деканът.

Джуджетата обаче не схващат лесно смисъла на думата „ирония“.

— Е, щом казвате. Кхъ-кхъ. Правилното съотношение на материалите, разположени на съответни пластове според изискванията на…

— Свършено е с вратата — отбеляза Лекторът, примъквайки се тромаво при останалите.

Купчината маси застърга по пода.

Архиканцлерът объркано оглеждаше залата. Очите му се втренчиха в позната тежка бутилка на един шкаф до стената.

— Въглерод… Същото е като въглените, нали?

— Аз откъде да знам? — навири нос Деканът. — Да не съм ти алхимик?

Торището се измъкна от останките. Усилено бълваше пара.

Ридкъли се взираше с прискърбие в бутилката сос „Ау-ау“. Извади тапата и подуши шумно.

— От мен да знаете, тукашните готвачи изобщо не спазват рецептата. Ще минат седмици, докато ми доставят нова от вкъщи.

Метна бутилката в настъпващата купчина и тя потъна в гърчещото се месиво.

— Винаги е от полза да се добавят бодили — дъднеше Модо зад него. — Заради минералите, ясно ви е. И открай време смятам, че ако се слага по малко бял равнец…

Магьосниците надзърнаха иззад катурната маса.

— Аз ли се заблуждавам или онази гадост се раздува? — попита Старшият наставник.

— И има много доволен вид — добави Деканът.

— Вони отвратително — даде приноса си Ковчежникът.

— Ох, да се не знае! Бутилката беше почти пълна — печално промълви Ридкъли. — Наскоро я отворих.

— Природата е пълна с чудеса, като се замислиш — отбеляза Старшият наставник. — И стига сте ме гледали толкова сърдито. Запълвах времето с безобиден разговор.

— Има моменти, когато… — започна Архиканцлерът и в този миг торището избухна.

Нямаше „бум“ или „тряс“. Просто най-влажното и звучно изригване в историята на смъртоносното вътрешно натрупване на газове. Тъмночервени пламъци, обрамчени с черно, скочиха с тътен до тавана. Буци от торището се разхвърчаха из залата и заплющяха мокро по стените.

Магьосниците пак надникнаха над едва стъкмената барикада, облепена с чаени листенца.

Кочан от зелка тупна меко върху главата на Декана.

А той се пулеше в малкото петно на плочите, по което се пукаха мехури от врял камък.

Лицето му бавно се разтегли в усмивка.

— Ау… Наистина…

И другите се изправиха мъчително. Излелият се в кръвта им адреналин ги понесе на вълните си. Те се ухилиха, започнаха да се тупат дружески по раменете.