Жътварят

дори още не е изкопан.

Прекоси оплескания с грес под, напълни чайника и го окачи в единия ъгъл на огнището. Взе гаечен ключ, за да донагласи това-онова в комбинираната жътварка, и зърна косата, подпряна на едната стена.

Тръгна на пръсти към нея и осъзна колко глупаво се държи. Този предмет не беше жив. Не чуваше. Само изглеждаше остър.

Замахна с гаечния ключ и го налегнаха угризения. Господин Порталски спомена нещо… Да, беше смахнато, подбра съвсем неподходящи думи за най-обикновено сечиво. Едва ли би възразил обаче срещу такава постъпка.

Симнел стовари безмилостно гаечния ключ.

Не срещна никаква съпротива. И изобщо не се съмняваше, че гаечният ключ бе разрязан на две, сякаш е от тесто, на няколко сантиметра от острието.

Вече се питаше може ли нещо да е толкова наточено, че да притежава не острие, а самата същност на остротата, да излъчва поле от абсолютна острота, което се простира и отвъд последните атоми метал.

— Що/за/ад-/ска/чуде-/сия!

Опомни се. Такава податливост на суеверия не подобаваше на човек, който знае къде да постави втулка осми номер. Заемеш ли се с верижни предавки, те или работят, или са безполезни. Не те изправят пред стъписващи загадки.

Погледна гордо към комбинираната жътварка. Да, де, трябваше да я тегли кон. Това отнемаше мъничко от задоволството му. И конете принадлежаха на вчерашния ден. Утрешният беше зает от комбинираната жътварка и нейното усъвършенствано потомство, които щяха да превърнат света в по-чисто и подредено място. Бе опитал с навиващи се пружини, но не даваха голяма мощност. Защо да не сложи ръчка за…

Зад него чайникът изкипя и угаси огъня.

Симнел се промъкна през облаците пара. Пак същите затруднения. Тъкмо се заеме с малко полезна умствена дейност и някоя безсмислена случка му отвлича вниманието.

Госпожа Кейк закри прозорците с пердетата.

— Всъщност кой е Човекът Колкото Кофа? — попита Уиндъл.

Тя запали две свещи и седна до масата.

— Произхождал от някакво езическо племе в Хоуондаленд — обясни сдържано.

— Човек Колкото Кофа… Твърде необичайно име.

— Това е съкратената версия на името — мрачно сподели госпожа Кейк. — Трябва да се държим за ръце. — Огледа се. — И имаме нужда от трети.

— Да повикам Шлепел? — предложи Уиндъл.

— Няма да търпя караконджул под масата, та да ми наднича под полата — заяви госпожа Кейк. — Людмила!

След миг завесата от нанизи пред кухнята се разтвори и влезе младата жена, която отвори вратата на Уиндъл.

— Да, мамо?

— Седни тук, момиче. Имаме нужда от още някого за сеанса.

Момичето се усмихна на Уиндъл.

— Това е Людмила — набързо я представи госпожа Кейк.

— Очарован съм.

Людмила го озари с кристално ярката усмивка, която всеки, твърдо решил да не издава чувствата си, усъвършенства.

— Вече се запознахме — добави Уиндъл.

„Тъй… Мина ден, може и да са два, след пълнолунието. И всички признаци почти са изчезнали. Почти. Виж ти, виж ти…“

— Тя е моят срам — отрони госпожа Кейк.

— Мамо, пак започваш — въздъхна Людмила, но не заядливо.

— Хванете се за ръце — нареди госпожа Кейк.

Седяха в полумрака, но Уиндъл усети, че тя си издърпа ръката.

— Забравих чашата.

— Нали не понасяте таблици с букви и подобни… — подхвана Уиндъл.

Нещо забълбука на шкафчето. Госпожа Кейк сложи пълна чаша на покривката и пак си седна на мястото.

— Не ги понасям — потвърди тя.

Пак настана тишина. Уиндъл се прокашля нервно. След малко госпожа Кейк промърмори:

— Без номера, Човеко Колкото Кофа, знам, че си тук.

Чашата помръдна. Кехлибарената течност се разклати.

Зазвуча треперлив безплътен глас:

— Привет, бледолики, от безгрижните ловни полета на…

— Я стига — прекъсна го госпожа Кейк. — Всички знаят, че те е прегазила каруца на Шосето на петмезената мина, и то щото си бил пиян.

— Не съм виновен. Моя ли е вината, че прапрадядо ми се е преселил тука? Полагаше ми се да ме стъпче до смърт мамут, да ме разкъса пума или каквото още се случва по ония земи. Отнеха ми правото на достойна смърт.

— Човеко Колкото Кофа, господин Пунс иска да те пита за нещо.

— Тя е щастлива тука и те чака да дойдеш при нея — тутакси изтърси Човекът Колкото Кофа.

— За кого говорите? — не разбра Уиндъл.

Това май запуши липсващата уста на призрака. С тази реплика обикновено успяваше да се измъкне от по-подробни разяснения.

— А ти кого предпочиташ? — попита предпазливо. — И може ли вече да си пийна?

— Още не — спря го госпожа Кейк.

— Ама аз имам нужда да си пийна. Тука е страшно претъпкано.

— С призраци ли? — припряно се намеси Уиндъл.

— Стотици са — оплака се Човекът Колкото Кофа.

Уиндъл се поддаде на разочарованието.

— Само стотици ли? Не е кой знае какво.

— Малцина се превръщат в призраци — обясни госпожа Кейк. — Нужно е да имаш… например много спешна недовършена работа или да жадуваш за страшно възмездие, или да си пешка в недостъпна за разума ти космическа игра.

— Или да те мъчи адска жажда — допълни Човекът Колкото Кофа.

— Чуйте го само… — поклати глава тя.

— Реших да остана в света на спиритичното, поне при спомените за къркането. Хъ-хъ- хъ.

— И какво става с жизнената сила, когато животът на тварите свърши? — попита Уиндъл. — Заради нея ли са всички неприятности напоследък?

— Кажи на човека — нареди госпожа Кейк, защото призракът не бързаше с отговора.

— За какви неприятности говориш?

— Разни дреболии се развинтват. Дрехи тичат по улиците. Всички са по-жизнени. Такива неща.

— А, туй ли било? Нищо особено. Виж сега, жизнената сила се просмуква обратно в света, когато може. Не се тревожи напразно.

Уиндъл закри чашата с длан.

— Но има и друго, за което би трябвало да се тревожа, нали? — изрече безстрастно. — Свързано е с онези стъклени сувенирчета.