Жътварят

— Не ми се ще да ти казвам.

— Но ще му кажеш.

Този път се обади Людмила — с гърлен, но и привлекателен глас Лупин направо я поглъщаше с поглед. Уиндъл се засмя безмълвно. Ето ти едно от предимствата да си мъртъв. Виждаш онова, на което живите не обръщат внимание.

Човекът Колкото Кофа заговори по-пронизително и свадливо.

— А той какво ще стори, като му кажа? Мога да си навлека голяма беля с такива истории.

— Не може ли поне да потвърдиш, ако налучкам отговора? — упорстваше Уиндъл.

— Да-а… Защо пък не?

— И няма нужда да говориш — помогна госпожа Кейк. — Потропай два пъти за „да“ и веднъж за „не“, както някога.

— Е, добре, де.

— Опитайте, господин Пунс — подкани Людмила.

Такъв глас ти се иска да погалиш.

Уиндъл се прокашля.

— Според мен… Според мен те са някакви яйца. Чудех се… защо ли се сетих за закуска? А после… яйца…

Туп.

— О, тъй ли… Ами хрумването бездруго беше глупашко…

— Извинявам се, значи, но веднъж или два пъти беше за „да“?

— Два пъти! — троснато напомни госпожа Кейк.

ТУП. ТУП.

— Аха! — отдъхна си Уиндъл. — И от тях се излюпва нещо на колелца, нали?

— Два пъти ли беше за „да“?

— Точно така! — изсъска госпожа Кейк.

ТУП. ТУП.

— Знаех си. Знаех си! Намерих едно под пода — искало е да се излюпи, но е нямало място! — изграчи победоносно Уиндъл. После се намръщи. — Но какво се излюпва от тях?

Муструм Ридкъли нахълта с тежък тръс в кабинета и взе магьосническия си жезъл от поставката му над камината. Близна си показалеца и предпазливо докосна върха. Изскочи малка октаринова искра и замириса на мазен калай.

Понечи да излезе бързешком.

Вместо това се обърна полека, защото мозъкът му успя да се възползва от краткия промеждутък, да преброи вещите в стаята и да открие излишната.

— Туй пък какво търси тук, дяволите го взели?

Побутна го с края на жезъла. То издрънча и се търкулна една-две педи.

Смътно му напомняше за онези колички, които прислужничките бутаха по коридорите, натоварени с кофи и метли, чисти чаршафи и каквото още имаха да разнасят. Ридкъли си рече, че трябва да обсъди находката с икономката. И тутакси я забрави.

— Проклетите телени колички се развъдиха навсякъде — промърмори той.

Щом произнесе „проклетите“, създание като едра конска муха, но с котешки зъби, се измъкна от нищото, размаха бясно крилца, проучи околностите и се понесе след потъналия в мисли Архиканцлер.

В словата на магьосниците е скрита мощ. В ругатните — също. А жизнената сила едва ли не кристализираше във въздуха и се отприщваше при най-нищожната възможност.

— Градове — смънка Човекът Колкото Кофа. — Май са яйца на градове.

Магьосниците пак се събраха в Голямата зала. Дори Старшият наставник се поддаде на умерено вълнение. Смяташе се за простотия да използваш магия срещу колегите си, а употребата й срещу простосмъртните беше погазване на спортния дух. Но всеки магьосник се ободрява, ако понякога има какво да разпердушини.

Архиканцлерът ги огледа един по един.

— Декане, защо си намацал черти по цялото си лице?

— Маскировка, Архиканцлер.

— Маскировка, а?

— Ъхъ, Архиканцлер.

— Бива. Важното е да си доволен от себе си.

Промъкнаха се към малкото кътче на Модо. Поне повечето се промъкваха. Деканът напредваше с поредица от ниски скокове и понякога се притискаше до стената.

Много се обезсърчи, когато откриха другите торища на местата, където ги бе създал градинарят. Модо, който се мъкнеше след магьосницнте, защото Деканът на два пъти едва не го премаза, обиколи купчините загрижен.

— Преструват се на кротки — заяви Деканът. — Хайде да пръснем дяволските…

— Дори не са се загрели засега — прекъсна го джуджето. — Онова сигурно е било най-старото.

— Значи няма с какво да се сражаваме? — уточни Архиканцлерът.

Земята под краката им се разтресе. И откъм покритите галерии долетя дрънчене. Ридкъли сви вежди.

— Някой пак тика скапаните телени колички насам-натам. Таи вечер намерих една и в кабинета си.

— Хъ — изсумтя Старшият наставник. — Аз заварих една в спалнята си. Отворих гардероба и тя се спотайваше вътре.

— В гардероба ли? — учуди се Архиканцлерът. — Защо ти хрумна да я напъхаш там?

— Не бях аз. Вече ти обясних. Може да я е вкарал някой студент. Те си падат по такъв хумор. Веднъж бяха оставили гребен в леглото ми.

— И преди се спънах в количка — спомни си Ридкъли, — но щом я потърсих, бяха я отмъкнали.

Дрънченето се засилваше.

— Добре, млади ми момко, дето се мислиш за много остроумен… — промърмори Архиканцлерът и красноречиво потупа дланта си с жезъла.

Другите магьосници се отдръпнаха към стената.

Невидимият шегаджия с количките ги доближаваше.

Ридкъли изръмжа и изхвърча от скривалището си.

— А-а, младо приятелче…_що за адска тъпотия!_

— Я не ме занасяй! — разсърди се госпожа Кейк. — Градовете не са живи. Знам какво разправят хората, ама не го казват сериозно.

Уиндъл Пунс въртеше в ръцете си едно от кълбата със снежинките.

— Сигурно снася хиляди. Но не всички ще оцелеят, разбира се. Иначе да сме затънали до гуша в градове, нали?

— Значи ни казваш, че от тези малки топки се излюпват огромни места? — не повярва Людмила.

— Не направо. Първо има подвижни зародиши.

— Нещо с колелца — кимна Уиндъл.

— Тъй си е. Виждам, че вече си понаучил туй-онуй.

— Може и да съм научил, но не го разбирам. И в какво се превръщат подвижните зародиши?

— Де да знам.

Уиндъл стана.

— Значи е време ние да узнаем.