— Добре се справяш — установи Лекторът. — Продължавай в същия дух.
— И таз добра! — смънка Ридкъли. — Таковата… Тъй не ми олеква.
— Но поне спряхме замърсяването на въздуха — утеши го Ковчежникът.
Едва сега и останалите го забелязаха.
Озърнаха се към парчетата от количката.
— Разни неща търчат и фучат — процеди Ридкъли. — Оживяват…
Всички се сепнаха от внезапно подновения и неприятно познат шум. Още две кошници на колелца тракаха по калдъръма по площада пред портата. Едната беше препълнена с плодове. Другата — наполовина с плодове и наполовина с малко разревано детенце.
Магьосниците се облещиха. Цяла колона хора търчеше след количките. Малко пред останалите трополеше уплашена, но решителна жена, чиито лакти цепеха въздуха.
Архиканцлерът успя да докопа едър мъж, който кротко подтичваше в края на тълпата.
— Какво стана?
— Тъкмо натоварих малко плодове в тая кошница, пък тя ми се изплъзна от ръцете и ми избяга!
— Детето как се озова в другата?
— Знам ли… Ей оная жена тикаше свойта кошница, купи малко праскови от мене, а после…
Всички се обърнаха светкавично. Количка се подаде от тясна пресечка, зърна ги, зави ловко и профуча през площада.
— Но защо?… — смънка Ридкъли.
— Ами нали са много удобни да си слагаме разни неща в тях? — вдигна рамене мъжът. — Трябваше да разкарам тия праскови по-бързичко. Знаете ги колко лесно се натъртват.
— Всички са се устремили в една посока — сподели наблюденията си Лекторът по съвременни руни. — Не виждате ли?
— След тях! — нададе вой Деканът.
Неговите колеги, твърде смаяни, за да спорят, се повлякоха подире му.
— Не… — заекна Ридкъли.
Разбра, че няма смисъл. Изтърва юздите. Сдържано изрече най-благия боен вик в историята на лицемерието:
— И таз добра… Таковата, де…
Бил Порталски прекара в работа целия тежък следобед, другите едва смогваха да връзват и събират снопите след него.
Докато не ги прекъсна вик. Всички се втурнаха към живия плет.
От другата страна беше голямата нива на Яго Пидбъри. Неговите ратаи тъкмо вкарваха комбинираната жътварка през портата.
Бил също застана при плета. Виждаше, че в далечината Симнел се разпорежда. Впрегнаха един уплашен кон в тегличите. Ковачът се намести върху малката метална седалка по средата на машината и хвана юздите.
Конят закрачи напред. Разгънаха се лостове, завъртяха се платнища, но нещо се потроши и комбинираната жътварка спря.
Симнел слезе, пошепна си с Пидбъри и неговите хора, после се порови малко в машината.
Този път комбинираната жътварка измина два-три метра, преди едно платнище да се разкъса.
Някои от възрастните мъже край плета вече се превиваха от смях.
— Старо желязо по шест пенса килото!
— Ей, докарайте друга измишльотина, тая се скапа!
Симнел отново се смъкна от седалката. Далечните подвиквания стигаха до ушите му, докато сменяше платнището. Все едно не ги чуваше.
Без да откъсва поглед от сценката в съседната нива, Бил Порталски извади точилен брус от джоба си. Започна да остри своята коса бавно и настървено.
Симнел седна върху комбинираната жътварка и кимна на човека, дошъл да хване поводите на коня.
— Ей, тоя пак се заинати!
— Туй чудо може ли да пере чорапи?
Виковете стихнаха.
Половин дузина чифтове очи проследиха машината до края на нивата, видяха я да обръща при синора и да се връща.
Тракаше, разни части се въртяха, други жънеха, трети отделяха житото от плявата.
Пак обърна в края и ги отмина с шум на работещ метал.
След малко някой от зяпачите подметна унило:
— Туй няма да се прихване в нашия край, помнете ми думата.
— Ми да, тъй си е. Кому е притрябвало?
— Все едно е грамаден часовник. Нищо особено не върши, само минава по нивата…
— … ама много бързо…
— … жъне и отделя плявата…
— И вече направи три реда.
— Вярно, бе, да пукна!
— Направо не се вижда как фучат тия сърпове отдолу! Ей, Бил, ти к’во ще речеш? Бил?
Озърнаха се.
Той беше по средата на втория си ожънат ред, но ускоряваше с всяка крачка.
Госпожица Флитуърт открехна вратата.
— Какво има? — сопна се недоверчиво.
— Водим Бил Порталски, госпожице Флитуърт.
Тя отвори по-широко.
— Да не го сполетя нещо?
Двамата мъже влязоха непохватно, опитвайки се да крепят фигурата помежду им, по-висока поне с една стъпка. Тя вдигна глава и погледна мътно госпожица Флитуърт.
— Не знам какво го прихвана — сякаш се оправдаваше Дук Потурите.
— Като се развихри, няма спиране — добави Уилям Чучура. — Изкарва си париците, дето му ги плащате.
— Значи е първият свестен работник по тия земи — установи тя кисело.
— Размахваше косата напред-назад по нивата като пощурял, надпреварваше се с оная джаджа на Нед Симнел. Четирима не смогвахме да връзваме сноповете след него. И едва не задмина машината.
— Сложете го на миндера.
— Рекохме му, че се престарава в тая жега…
Дук въртеше глава, за да провери не се ли подават накити и други съкровища от кухненските шкафове.
Госпожица Флитуърт му се изпречи.
— Не се и съмнявам, че сте му рекли. Много ви благодаря. Знам, че бързате да се приберете по домовете си.
— Ако има с какво да помогнем…
— Знам добре къде живееш, Уилям Чучура. Не си плащаш арендата от пет години. Лека ти нощ.
Изпроводи ги до вратата и я затръшна. После се обърна начумерена.
— Какви ги вършиш, господин така наречения Бил Порталски?
— УМОРИХ СЕ, НО МАШИНАТА НЕ СПИРА. — Бил Порталски се хвана за черепа. — А ЧУЧУРА МИ ДАДЕ НА ШЕГА ПИТИЕ ОТ ФЕРМЕНТИРАЛ ЯБЪЛКОВ СОК И СЕГА СЕ ЧУВСТВАМ БОЛЕН.
— Няма нищо чудно. Той вари тая ракия нейде из гората. А ябълките дори не са половината от всичко, което слага в казана.
— НИКОГА ДО ДНЕС НЕ СЪМ СЕ УМОРЯВАЛ, НИТО МИ Е ПРИЗЛЯВАЛО.
