— Ууук?
Уиндъл заговори по-тихо.
— Тя пък едва ли е жена в по-официалния смисъл на думата.
Библиотекарят се вторачи в Лодмила. Ноздрите му пак се издуха. Челото му се набръчка.
—
— Добре, прав си, изразих се просташки. Бъди любезен да ме пуснеш.
Орангутанът откопчи пръсти от шията му много предпазливо и се смъкна на пода, като внимаваше магьосникът да е между него и Лупин.
Уиндъл изтръска мазнилката от останките на робата си.
— Трябва да научим нещо за живота на градовете. И по-точно…
Слабо дрънчене.
Телена кошница се показа нехайно иззад грамадата на най-близкия библиотечен шкаф. Беше препълнена с книги. Спря, щом усети, че я наблюдават. Даваше си вид, че изобщо не е помръдвала.
— Подвижните зародиши! — ахна Уиндъл.
Телената кошница се мъчеше да отстъпи, без да проличи, че шава. Лупин заръмжа.
— За това ли говореше Човекът Колкото Кофа? — попита Людмила.
Количката изчезна. Библиотекарят изохка и се хвърли да я гони.
— О, да — потвърди Уиндъл и изведнъж в гласа му звънна почти маниакална бодрост. — Нещо, което ще се постарае да се хареса. Отначало ще поискаш да го запазиш и ще го прибереш някъде. Хиляди няма да попаднат в подходящи условия, но им е все едно тъкмо защото са
— Не е ли немислимо градът да е жив? Състои се само от мъртви части! — възкликна Людмила.
— Досущ като хората. Аз знам най-добре. Но ти все пак си права. Не би трябвало да се случва. Всичко е заради излишната жизнена сила. Тя… тя нарушава равновесието. Превръща в действително нещо, което всъщност не е истинско. Започна прекалено рано и се разви твърде бързо…
Библиотекарят изквича. Телената количка изскочи от друг проход между рафтовете с бясно въртящи се колелца. Напираше към дупката в стената, а орангутанът неумолимо я стискаше с едната си ръка и се развяваше зад нея като дебело знаме.
Вълкът скочи.
— Лупин! — кресна му Уиндъл.
Но Лупин вече захапваше.
Челюстите му се срещнаха върху метал. Оглушителен вой, писък откъм Библиотекаря и в стената се блъсна купчина от вълк, орангутан и телена кошница.
— Ох, горкичкият! Вижте го само!
Людмила притича до падналия вълк.
— Погледнете, прегази му лапите!
— Май се е простил и с два-три зъба — предположи Уиндъл.
Помогна на Библиотекаря да се изправи. В очите на орангутана играеха червеникави отблясъци. Количката се бе опитала да му открадне книги. За всеки магьосник това щеше да е окончателното доказателство, че телените кошници нямат никакъв разум.
Той се пресегна и откъсна колелцата.
А главата на Лупин лежеше в скута на Людмила. Все пак бе загубил един зъб, козината му стърчеше разрошена. Поотвори едното си жълто око и впери в Уиндъл съзаклятнически поглед, докато нежни пръсти го галеха по ушите.
„Ето ти едно кученце, на което му провървя, но то ей сегичка ще си насили късмета, ще протегне лапа и ще заскимти.“
— Така-а… — проточи Уиндъл. — Библиотекарю… Струва ми се, че щеше да ни помогнеш?
— Горкото храбро куче — промълви Людмила.
Лупин трогателно протегна лапа и заскимтя.
Обременена с кряскащия Ковчежник, другата телена количка не успяваше да набере скоростта на вече повалената си съратничка. А и едното й колелце стържеше безполезно по камъните. Тя се клатушкаше опасно и едва не падна, преди да мине на зигзаг през портата.
— Виждам я добре! Виждам я! — врещеше Деканът.
— Недей! — възпираше го гръмогласно Архиканцлерът. — Ами ако улучиш Ковчежника? Ще повредиш ценно имущество на Университета!
Но Деканът не го чуваше заради бученето в ушите си, причинено от непривично високото равнище на тестостерон в кръвта му. Нажежено зелено кълбо порази криволичещата количка. Разхвърчаха се колелца.
— Ах, ти, тъп… — ревна Ридкъли.
Последвалата думичка прозвуча чудато за онези магьосници, които нямаха закалката на детство в провинцията и не бяха изучили тънкостите в размножаването на добитъка. Думата обаче се овеществи на една педя от лицето му — тлъста, кръгла, черна и лъскава, с ужасяващи вежди. Отлетя нагоре да се присъедини към кръжащото ято от ругатни.
— Що за дяволска гнусотия?!
По-дребна твар възникна до ухото му.
— Проклятие! — Ятото се увеличи. — Нещо ме жилна по ухото!
Напразно се мъчеше да прогони създанията, като размахваше шапката си.
— Разкарвайте се, бе, гад…
— Не го казвай! — отсече Старшият наставник. — Млъкни!
Никой никога не бе заповядвал на Архиканцлера да млъкне. Той се подчини от изумление.
— Щом се разпсуваш и запроклетисваш, думите ти оживяват — обясни Старшият наставник. — И от въздуха изскачат противни същества.
Ковчежникът изпълзя зашеметен от парчетиите. Намери островърхата си шапка, изтупа прахоляка от нея, опита се да я сложи на главата си, намръщи се и извади отвътре едно колелце. Неговите колеги май не го и поглеждаха.
Чу Архиканцлера да възразява недоволно:
— Но аз си говоря тъй открай време! Какво лошо има в сочната псувня? Напротив, раздвижва кръвта. Внимавай, Декане, едно от тия изр…
— Не можеш ли да използваш други думи?! — кресна Старшият наставник, за да надвика бръмчащия рояк.
— Например?
— Например… ами… „таковата“.
— „Таковата“ ли?!
— Защо не?
Ковчежникът се примъкна до групичката. Споровете за дреболии по време на световна криза бяха типична черта на магьосниците.
— Икономката госпожа Уитлоу — намеси се той — винаги казва „И таз добра!“, ако изтърве нещо.
Архиканцлерът рязко се обърна към него.
— Може да казва „И таз добра!“, ама й се ще да викне „Що за гов…“. — Другите се снишиха. Ридкъли стисна устни. — Ех, таковата… — промърмори унило.
Оживелите сквернословия се настаниха дружески на шапката му.
— Харесват те — отбеляза Деканът.
— Ами ти си им като татко — вметна Лекторът.
Ридкъли се озъби.
— Ей, коп… момчета, стига сте се кефили за сметка на своя Архиканцлер, да ви… По-добре се напънете да откриете какво става.
Магьосниците наблюдаваха в очакване въздуха около него. Нищо не се появи.
