— И туй е част от живота.
— КАК Я ПОНАСЯТ ХОРАТА?
— Е, ферментиралият ябълков сок помага от време на време.
Бил Порталски седеше и мрачно зяпаше пода.
— НО НИЕ ОЖЪНАХМЕ НАШАТА НИВА. — В гласа му се прокрадна задоволство, след миг отново притисна длани до черепа си. — АААХ!
Госпожица Флитуърт излезе, заскърца с помпата отвън и след малко се върна с мокра кърпа и чаша вода.
— ВЪТРЕ ИМА ПОПОВА ЛЪЖИЧКА!
— Значи водата е прясна — заяви госпожица Флитуърт15, извади поповата лъжичка и я пусна на пода, където съществото се завря в най-близката цепнатина.
Бил Порталски понечи да стане.
— ВЕЧЕ НЕ СЕ ИЗНЕНАДВАМ МНОГО, ЧЕ НЯКОИ ХОРА ИСКАТ ДА УМРАТ. ЧУВАЛ СЪМ ЗА БОЛКАТА И МЪКАТА, НО ДОСЕГА НЕ РАЗБИРАХ ДОБРЕ ЗНАЧЕНИЕТО НА ТЕЗИ ДУМИ.
Госпожица Флитуърт се взираше през прашния прозорец. Облаците, трупали се цял следобед, надвисваха над хълмовете — сивкави, но и със застрашителен жълт оттенък. Задухът стягаше като менгеме.
— Голяма буря се задава.
— ЩЕ СЪСИПЕ ЛИ РЕКОЛТАТА, КОЯТО СЪБРАХ?
— Не. После всичко ще изсъхне.
— КАК Е ДЕТЕТО?
Бил Порталски разтвори пръсти. Госпожица Флитуърт изви питащо вежди. Златният часовник се появи на дланта му и в горната половина нямаше почти нищо. Животомерът ту се мяркаше, ту избледняваше.
— Как го взе? Нали е в горната стая! Тя го стискаше толкова силно…
— ОЩЕ ГО ДЪРЖИ. НО В СЪЩОТО ВРЕМЕ Е ТУК. ИЛИ КЪДЕТО ЩЕ ДА Е. В КРАЯ НА КРАИЩАТА ЧАСОВНИКЪТ Е САМО МЕТАФОРА.
— Онуй, което тя стиска, ми се видя доста истинско.
— АКО НЕЩО Е МЕТАФОРА, КАКВО ПРЕЧИ ДА Е ИСТИНСКО?
Госпожица Флитуърт долавяше слаб екот в гласа му, сякаш двама души изричаха думите в почти пълно съзвучие.
— Колко ти остава?
— БРОЕНИ ЧАСОВЕ.
— А какво стана с косата?
— ДАДОХ НА КОВАЧА НАЙ-ТОЧНИ УКАЗАНИЯ.
Тя се понамръщи.
— Не мога да кажа, че младият Симнел е лошо момче, но сигурен ли си, че ще те послуша? Твърде много искаш от човек с неговия занаят — да унищожи такова сечиво…
— НЯМАХ ИЗБОР. МАЛКАТА ПЕЩ ТУК НЯМАШЕ ДА СВЪРШИ РАБОТА.
— Страховито остра коса, няма спор.
— ОПАСЯВАМ СЕ, ЧЕ МОЖЕ БИ НЕ Е ДОСТАТЪЧНО ОСТРА.
— Никой ли не опита същото срещу теб?
— НАЛИ ИМА ПОГОВОРКА „НЕ МОЖЕШ ДА ОТНЕСЕШ НИЩО СЪС СЕБЕ СИ“?
— Има.
— НО КОЛКО ЛИ ХОРА ДОСЕГА НАИСТИНА СА БИЛИ УБЕДЕНИ В ТОВА?
— Веднъж прочетох — спомни си госпожица Флитуърт — за разни езически царе в пустинята, които си издигали грамадански пирамиди и слагали какво ли не вътре. Дори кораби. Дори момичета по прозрачни панталонки и две капачета отпред. Само не ми казвай, че са постъпвали както е редно.
— НИКОГА НЕ СЪМ ЗНАЕЛ КОЕ Е РЕДНО И КОЕ НЕ — призна Бил Порталски. — НЕ ЗНАМ ИМА ЛИ ДОБРО И ЗЛО. ПРОСТО СА РАЗЛИЧНИ ВЪЗГЛЕДИ.
— Ами! — възрази тя. — Доброто си е добро, злото си е зло. Възпитана съм да правя разлика.
— ТАКОВА ВЪЗПИТАНИЕ ЛИ ДАВА ЕДИН КОНТРАБАНДИСТ?
— Нищо лошо няма в контрабандата!
— САМО СЕ ОПИТВАМ ДА ИЗТЪКНА, ЧЕ НЯКОИ ХОРА СА УБЕДЕНИ В ОБРАТНОТО.
— Тяхното мнение не се брои!
— НО…
Някъде из хълмовете удари мълния. Гръмотевицата разлюля къщата. Две-три тухли от комина рухнаха в огнището. После прозорците се разтресоха от безмилостни удари.
Бил Порталски прекрачи към вратата и я отвори широко.
Парчета градушка колкото кокоши яйца отскачаха от прага и трополяха по пода на кухнята.
— О, МЕЛОДРАМА…
— Дяволите да го вземат! — Госпожица Флитуърт се шмугна под ръката му. — Тоя пък вятър откъде се взе?!
— НЕ Е ЛИ ОТ НЕБЕТО? — отвърна Бил Порталски, изненадан от внезапната й възбуда.
— Идвай с мен!
Тя нахълта обратно в кухнята и порови в шкафа за фенер и кибрит.
— НАЛИ КАЗАХТЕ, ЧЕ ЩЕ ИЗСЪХНЕ?
— Да, след обикновена буря. Но тази хала ще съсипе ожънатото! Сутринта има да събираме зърно по зърно!
Припряно запали свещта във фенера и хукна.
Бил Порталски се взря в бурята. Свирепият вятър подмяташе стръкове.
— ЩЕ Я СЪСИПЕ ЛИ? МОЯТА РЕКОЛТА? — Той се наежи. —
Градушката биеше по покрива на ковачницата. Нед Симнел натискаше духалото, докато в пещта сърцевината на огъня не побеля, обрамчена с бледожълто.
Хубав ден. Комбинираната жътварка поработи по-добре, отколкото той смееше да се надява. Старият Пидбъри настоя да остане на неговата земя, за да ожънат още една нива на другия ден. Не я прибраха от полето, а я покриха със здраво завързан брезент. Утре би могъл да научи някого да борави с машината, за да започне да сглобява нов, усъвършенстван модел. Успехът му беше в кърпа вързан. Виждаше надалеч в бъдещето.
Да, обаче трябваше да стори нещо с косата. Отиде при стената, на която я окачи. Не можеше да проумее тази история. По-съвършено сечиво не бе виждал. Оказа се, че острието не може да се затъпи. Остротата се простираше далеч отвъд металния ръб. А от него се искаше да унищожи косата. Какъв смисъл имаше? Нед Симнел упорито търсеше смисъл във всичко, макар и посвоему.
Дали пък Бил Порталски не е искал просто да се отърве от сечивото? Разбираемо — дори невинно окачена на стената, косата излъчваше острота. Бледовиолетов ореол обгръщаше остието, защото течението в ковачницата носеше въздушни молекули към смърт чрез разсичане.
Нед Симнел взе косата крайно предпазливо.
Голям особняк е онзи Бил Порталски. Каза, че искал косата да бъде безвъзвратно мъртва. Сякаш е възможно да убиеш
Впрочем как да я унищожи? Е, да, дръжката ще изгори, металът ще се изпече и ще се натроши. Ако вложи повече упоритост, накрая сигурно би останала само купчинка метален прах и пепел. Точно каквото клиентът искаше.
От друга страна, можеше да смята, че я е унищожил, като просто свали острието от дръжката… Нали тогава няма да е коса?… Ще има само… части. Вярно, от тях пак би могла да се сглоби косата, но същото важи и за праха и пепелта, стига да знаеш как.
Нед Симнел се зарадва искрено на доводите си. В края на краищата Бил Порталски дори не настоя за доказателства, че тази вещ е била… ъ-ъ, убита.
Ковачът се прицели старателно и с един замах отсече ъгълчето на наковалнята. Чак да се смръзнеш…
Абсолютна острота.
