Жътварят

— ГРАВИРАНО.

— На един от часовниците, а?

— ДА.

— Дето в него текат пясъците на времето?

— ДА.

— Всеки ли си има такъв?

— ДА.

— Ясно. Знаеш и колко ще…

— ДА.

— Сигурно е доста смахнато да знаеш… нещата, с които ти е пълна главата…

— ПО-ДОБРЕ НЕ ПИТАЙ.

— Не е честно, струва ми се. Ако знаеха кога ще умрат, хората щяха да живеят по-почтено.

— АКО ХОРАТА ЗНАЕХА КОГА ЩЕ УМРАТ, ЕДВА ЛИ БИХА ЖИВЕЛИ.

— Брей, че засукано го извъртя. Ти пък какво знаеш за живота, Бил Порталски?

— ВСИЧКО.

Копитата на Бинки затропаха по една от малкото улички на градчето, после и по калдъръма на площада. Никой не се мяркаше наоколо. В градове като Анкх-Морпорк полунощ е едва късна вечер, защото там всъщност няма нощ, просто вечерта преминава в утро. Но тук хората регулираха дните си по залезите и кукуригането на объркани петли. Полунощ си беше полунощ.

Въпреки вилнеещата по хълмовете стихия площадът беше притихнал. Тиктакането на часовника на кулата, незабележимо по пладне, сега като че отекваше от околните сгради.

Щом излязоха на площада, нещо избръмча дълбоко в механичните му вътрешности. Дългата стрелка трепна и спря пред цифрата девет. В циферблата се отвори вратичка, две кукли излязоха наперено и удариха с привидно усилие малката камбанка.

Фигурките се заклатушкаха и се върнаха в часовника.

— Имаме ги, откакто се помня — спомена госпожица Флитуърт. — Изработил ги е прапрадядото на Нед Симнел. Като малка все се питах какво ли правят между ударите на камбаната. Представях си, че вътре имат къщичка или нещо подобно.

— НЕ МИ СЕ ВЯРВА. ТЕ СА ВЕЩИ. НЕ СА ЖИВИ.

— Хъм… Тук са от стотина години. Животът не е ли нещо, което се натрупва полека?

— ТАКА Е.

Почакаха смълчани, чуваше се само друсането, с което голямата стрелка прескачаше от минута на минута.

— Бил Порталски… беше ми много приятно да си в стопанството.

Той не отговори.

— Помогна ми с реколтата и още какво ли не.

— БЕШЕ… ИНТЕРЕСНО.

— Не биваше да ти губя времето заради малко жито.

— ГРЕШИТЕ. ЖЪТВАТА Е МНОГО ВАЖНА.

Бил Порталски обърна длан нагоре. Златният животомер заблещука.

— Още не мога да проумея как го правиш.

— НЕ Е ТРУДНО.

Шумоленето на пясъка се засилваше, накрая изпълни целия площад.

— Ще кажеш ли последни думи?

— ДА. НЕ ИСКАМ ДА МЕ НЯМА.

— Е, туй изчерпва всичко.

Бил Порталски откри с изумление, че тя го е хванала за ръката.

Над него стрелките се събраха и отбелязаха полунощ. Часовникът забръмча. Вратичката се отвори. Куклите излязоха. Спряха с щракане от двете страни на камбанката, поклониха се и вдигнаха чукчетата си.

Бум.

Тогава се чу и потропването на доближаващ кон.

Госпожица Флитуърт виждаше през алени и сини петна като след болезнено ярък образ, заличил всичко друго.

Завъртеше ли рязко глава, с ъгълчетата на очите си откриваше дребни сиви форми, мяркащи се покрай стените.

„А-а, инспекторите. Ще се погрижат да се случи каквото подобава според тях.“

— Бил?

Той сви пръсти около златния животомер.

— СЕГА ЗАПОЧВАМЕ.

Копитата чаткаха по-силно, ехото отскачаше от къщите.

— И ПОМНИ — ТИ НЕ СИ ЗАПЛАШЕНА ОТ НИЩО.

Бил Порталски отстъпи в тъмата.

Пак се показа за миг.

— МОЖЕ БИ — добави и се скри.

Госпожица Флитуърт седна на стъпалата под часовниковата кула и настани удобно момиченцето в скута си.

— Бил? — обади се отново.

Конник влезе на площада.

Вместо жребец наистина бе яхнал конски скелет. По костите на създанието пращеше синкав огън. Госпожица Флитуърт неволно се зачуди дали това все пак е истински скелет, съживен незнайно как, или същество, съставено само от кости. Самата тя реши след миг, че е нелепо да я занимават подобни мисли, но бяха за предпочитане пред пристъпващата към нея вцепеняваща действителност.

Такъв кон разтрива ли се или е достатъчно да го лъснеш хубавичко с парцал?

Ездачът слезе от седлото. Беше видимо по-висок от Бил Порталски, но мракът на наметалото скриваше всякакви подробности. Създанието носеше не коса, а изделие, което вероятно бе имало и коса сред прадедите си, както най-усъвършенстваният хирургически инструмент има смътна прилика със заострената клечка. Никому не би хрумнало да си окоси ливадата с такова сечиво.

Съществото доближи госпожица Флитуърт, метнало косата на рамо, и спря пред нея.

— Къде е Той?

— Хич не знам за кого говориш — отвърна тя. — И на твое място, млади момко, щях да храня по-добре коня си.

Създанието като че осмисли доста трудно думите й, но накрая взе решение. Хвана косата с две ръце и се вторачи в детето.

— Ще намеря и Него. Но преди това…

Смръзна се.

Един глас зад него произнесе:

— ПУСНИ КОСАТА НА ПЛОЧИТЕ И СЕ ОБЪРНИ СЪВСЕМ БАВНО.

„Нещо, породено от самия град — умуваше Уиндъл. — С израстването си градовете се препълват с хора, но те гъмжат и от магазини, храмове и…“

„Ама че тъпотия! Те са неща, не са живи. Дали пък животът не се натрупва с времето?“

„Паразити и хищници, но не като онези, които тормозят животните и растенията. Трябва да са някаква голяма, бавна, метафорична форма на живот, която се храни от градовете. Но яйцата съзряват в самите градове.“

„И сигурно… приличат по нещо на градовете, за да си ги отнасят жителите по домовете. Досущ кукувичи яйца, снесени в чужди гнезда.“

„Питам се колко ли градове са умрели досега? Удушени от паразити като коралов риф, съсипан от морски