Жътварят

Смърт на мишките вдигна рамене съчувствено.

Новият Смърт мина през стената, хванал своята коса с две ръце.

Настъпваше към Бил Порталски.

С шумолене в ковачницата се изсипаха и сивите празни роби.

Бил Порталски се ухили ужасено.

Новият Смърт спря и зае драматична поза в мъждивата светлина на пещта.

Замахна.

И едва не загуби равновесие.

— Не е честно да се навеждаш!

Бил Порталски отново се хвърли през стената и препусна по площада, но призрачните му крака не потракваха по калдъръма. Стигна до стъпалата под часовниковата кула.

— ВЪЗСЯДАЙ КОНЯ! ТРЪГВАЙ!

— Какво става? Какво става?!

— НЕ УСПЯХ!

Госпожица Флитуърт го зяпна панически, но качи безчувственото дете върху Бинки и се покатери на седлото. Бил Порталски плесна силно хълбока на жребеца. Поне него докосна — Бинки съществуваше във всички светове.

— ТРЪГВАЙТЕ!

Без да се озърне, той затича по пътя към стопанството.

Оръжие!

Нещо, което би могъл да хване!

Единственото оръжие в света на неумрелите беше в ръцете на новия Смърт.

Бил Порталски дочуваше слабичко тракане. Погледна надолу. Смърт на мишките го съпровождаше.

И му писукаше насърчаващо.

Нахълта през портата и се притисна до стената.

Бурята тътнеше в далечината. Нямаше други звуци.

Малко се успокои и се прокрадна зад къщата.

Зърна мъждиво лъщене на метал. Когато мъжете го довлякоха преуморен, бяха подпрели косата му отвън. Не онази, старателно подготвената, а обикновената, с която окоси житото. Все пак беше нещо познато и той се пресегна нерешително. Пръстите му минаха през дръжката.

— Колкото и да бягаш, само доближаваш мен.

Новият Смърт излезе от сенките, без да бърза, и добави:

— Би трябвало да го знаеш.

Бил Порталски се изправи.

— Това ще ни хареса.

— ЩЕ ТИ ХАРЕСА ЛИ?!

Новият Смърт пристъпяше напред. Бил Порталски се отдръпваше.

— Да. Заличаването на Смърт е равно на отнемането на милиард нищожни живота.

— НИЩОЖНИ ЛИ?! ТОВА ДА НЕ ТИ Е НЯКАКВА ИГРА?

Новият Смърт се поколеба.

— Какво е игра?

У Бил Порталски трепна мъничка искрица надежда.

— БИХ МОГЪЛ ДА ТЕ НАУЧА…

Краят на дръжката го улучи под брадичката и го запрати в стената. Той се свлече.

— Долавяме хитрост. Не те слушаме. Жътварят не говори с реколтата.

Бил Порталски се насили да стане.

Дръжката на косата го удари втори път.

— Няма да допуснем същите грешки.

Бил Порталски погледна нагоре. Новият Смърт държеше златния животомер. В горната половина нямаше нищо. Около двамата местността почервеня, насити се с недействителността на битието, видяно от другата страна…

— Изтече ти времето, господин Бил Порталски.

Новият Смърт отметна назад качулката си.

Нямаше лице. Нямаше дори череп. Струйки дим се виеха безформено между наметалото и златна корона.

Бил Порталски се надигна на лакти.

— КОРОНА?! — Гласът му пресекваше от ярост. — НИКОГА НЕ СЪМ НОСИЛ КОРОНА!

— Защото никога не си искал да властваш.

Смърт замахна с косата.

И в този миг старият Смърт и новият Смърт осъзнаха, че съскането на отминаващото време не е спряло.

Новият Смърт се подвоуми и извади златния пясъчен часовник.

Разтръска го.

Бил Порталски се взираше в пустотата под короната. Нямаше лице с черти, но личеше недоумение, увиснало във въздуха.

Видя короната да се обръща.

Госпожица Флитуърт стоеше отзад, раздалечила дланите си на една педя и отворила очи. Между ръцете й се рееха бледите очертания на животомер, чийто пясък се сипеше като лавина.

И двамата Смърт различиха тънките букви на стъклото — „Рената Флитуърт“.

Безликият нов Смърт изпадна в гибелно изумление. Вторачи се с липсващите си очи в Бил Порталски.

— Прави го за ТЕБ?!

Но Бил Порталски вече се надигаше и връхлиташе като гнева на всички земни крале. Посегна с ръмжене в дареното му време и пръсни е му стиснаха косата от жътвата.

Коронованият Смърт видя какво ще го сполети и вдигна собственото си оръжие. Но едва ли някъде, в някой свят нещо би могло да възпре износеното острие, което профуча с вой във въздуха, невъобразимо наточено от яростта и жаждата за възмездие. Разряза метала, без дори да забави устрема си.

— НИКАКВА КОРОНА — заяви Бил Порталски, взрян в пушеците. — НИКАКВА КОРОНА! ИМА САМО ЖЪТВА.

Робата изплющя около неговото острие. Тънък писък се извиси отвъд предела на чийто и да било слух. Черна колона, същинско отрицание на светкавица, изригна от земята и се изгуби в облаците.

Смърт почака, после подритна свляклата се роба. Изкривената корона се търкулна метър-два, преди да се изпари.

— О, ПАК ЛИ МЕЛОДРАМА… — промърмори той презрително.

Отиде при госпожица Флитуърт и внимателно събра дланите й. Образът на животомера изчезна. Синьо- виолетовата мъгла се пръсна и плътната реалност се завърна.

В града отекнаха последните удари на часовника.

Старата жена трепереше. Смърт щракна с пръсти пред очите й.

— ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ? РЕНАТА?

— Аз… не знаех що да сторя, а ти ми рече, че не било трудно, и…

Смърт влезе замалко в плевнята. Излезе загърнат в наметалото си.

Тя не бе помръднала.

— Не знаех що да сторя — повтори, но може би не говореше на него. — Какво се случи? Свърши ли най-сетне?

Смърт се огледа. Сивите силуети нахлуваха в двора.

— ВЕРОЯТНО НЕ.