Жътварят

— Но той искаше… дори копнееше да…

Ридкъли се оплете. Много неща му се изплъзваха, но за хора като Ридкъли подобно затруднение не трае дълго. Той беше простодушен. Това не означава и тъп. Просто мислеше добре, когато успееше да отреже и захвърли всички умствени финтифлюшки от проблема.

Съсредоточи се върху единствения основен факт. Един магьосник (поне формално оставаше такъв) беше загазил. Това го подтикваше към действие. Въпросът „жив или мъртъв“ Можеше да почака.

Но някаква дреболия го смущаваше.

— Казвате, че… Артър… отлетял?…

— Здравейте.

Ридкъли се обърна и примига бавно.

— Хубави зъби си имате.

— Благодаря — отвърна Артър Уинкингс.

— Собствени са, нали?

— О, да.

— Изумително. Разбира се, не се съмнявам, че ги миете редовно.

— Е, и?

— Туй е хигиенично. Важно е.

— Какво ще правите? — намеси се Людмила.

— Ами отиваме да го приберем — обясня Ридкъли. У това момиче също имаше нещо… Той се пребори с глупавото желание да я потупа по главата. — Оборудваме се с малко магии и го измъкваме. Ами да. Декане!

— Ъхъ!

— Веднага влизаме да отървем Уиндъл.

— Ъхъ!

— Какво?! — възкликна Старшият наставник. — Ти май си се побъркал!

Ридкъли се постара да гледа надменно, доколкото беше възможно в тези обстоятелства.

— Не забравяй, че аз съм Архиканцлерът.

— Тогава ти май си се побъркал, Архиканцлер! — повтори Старшият наставник и заговори по-тихо. — Впрочем той е неумрял. Не виждам как можем да спасим от гибел един неумрял. Има известно противоречие.

— Пък и нали уж го закопахме? — сети се Лекторът по съвременни руни.

— А сега ще го изкопаем — заяви Архиканцлерът. — Май и туй може да се причисли към чудесата на битието.

— Ами да, като туршиите — щастливо го подкрепи Ковчежникът.

Дори членовете на клуба „Ново начало“ зяпнаха.

— Особено както ги правят в някои райони на Хоуондаленд — в захлас обясняваше Ковчежникът. — Грамадански гърнета със специална туршия, закопават ги в земята за месец-два, за да ферментират, после ги изкопават и похапват чудесни лютички…

— Кажете ми, моля — прошепна Людмила на Ридкъли, — вие, магьосниците, винаги ли се държите така?

— Старшият наставник е смайващо типичен пример — кимна Архиканцлерът. — Има усет за неотлжните проблеми на всекидневието, колкото е присъщ на картонена фигурка. Гордея се, че е едни от нас. — Той потри ръце. — Тъй, момчета. Има ли доброволци?

— Ъхъ! — изръмжа Деканът, който се беше отнесъл в някакъв свой свят.

— Не бих изпълнил дълга си, ако не помогна на един събрат — изрече Рег Шу.

— Ууук.

— И ти ли? Не можем да те вземем! — отсече Деканът, вперил строг поглед в Библиотекаря. — Нищичко не знаеш за партизанската война.

— Ууук! — натърти Библиотекарят.

Послужи си и с изненадващо красноречив жест. Подсказваше, че може да не знае нищо за партизанската война, но пък онова, което не знае за орангутанската война, ще се събере в жалките останки на всеки пребит до смърт противник… например Декана.

— Четирима стигат — реши Архиканцлерът.

— Дори веднъж не го чух да извика „Ъхъ!“ — мърмореше Деканът.

Архиканцлерът се измъкна най-сетне от количката и я буташе пробно насам-натам. Обикновено новите идеи се загнездваха твърде трудно в главата на Ридкъли, но този път инстинктът му подсказваше, че за една телена кошница на четири колелца могат да се намерят какви ли не приложения.

— Е, ще тръгваме ли?

— Ъхъ! — натърти Деканът.

— Ъхъ? — добави Рег Шу.

— Ууук!

— Това замества ли „Ъхъ!“? — недоверчиво попита Деканът.

— Ууук.

— Ами добре тогава.

Смърт седеше на планински връх. Не беше нито особено висок, нито оголен или зловещ. Никакви вещици не идваха тук да танцуват голи на сборищата си. Общо взето, вещиците в Света на Диска не понасят да свалят от себе си повече дрехи, отколкото изисква работата, с която са се захванали. Тук не витаеха и привидения. Нямаше и дребни мъже само по набедрени превръзки, които щедро споделят мъдростта си с поклонници — истински мъдрият човек веднага се досеща, че седенето на планински върхове не само ще му навлече хемороиди, ами дори и те ще измръзнат.

Случваше се хора да се качат догоре и да добавят един-два камъка в обредната купчина, ако не за друго, поне да докажат, че няма глупост, която хората не са готови да извършат.

Сега Смърт седеше на купчината и плъзгаше камък по острието на косата си с плавни премерени движения.

Въздухът се раздвижи. Появиха се трима сиви служители.

Един рече: „Въобразяваш си, че победи?“

Един рече: „Въобразяваш си, че надделя?“

Смърт обърна камъка с не толкова изхабената повърхност надолу и бавно го плъзна по цялото острие.

Един рече: „Ще осведомим за това Азраел.“

Един рече: „В края на краищата ти си доста дребен Смърт.“

Смърт вдигна острието, за да го огледа на лунната светлина. Въртеше го и се взираше в играта на лъчите по мъничките люспици метал покрай наточения ръб.

После се изправи бързо. Служителите се отдръпнаха припряно.

Той се пресегна по-пъргаво от нападаща змия, впи пръсти в една сива роба и придърпа празната качулка пред очните си кухини.

— ЗНАЕШ ЛИ ЗАЩО ЗАТВОРНИКЪТ В КУЛАТА НАБЛЮДАВА ПОЛЕТА НА ПТИЧКИТЕ?

Уловеният рече: „Я си махни ръцете от мен… а сега, де…“

За миг припламна синкав огън.

Смърт отпусна ръка и се обърна към останалите двама.

Един рече: „Тепърва ще си имаш неприятности.“

Изчезнаха.

Смърт отупа малко пепел от наметалото си и стъпи устойчиво на върха. Вдигна косата над главата си и призова всеки отделен Смърт, възникнал по време на отсъствието му.

Скоро те се понесоха нагоре по склона като прозрачен черен прилив.

Сляха се подобно на тъмен живак. Това се проточи и накрая свърши. Смърт опря косата в камъните и се вслуша в себе си. Да, всички бяха тук. Отново беше Смърт, побрал всяка кончина в света. Освен… Поколеба