Жътварят

— Хъм?

— Моля, госпожице Флитуърт, чуйте ме! Конски скелет се разхожда в плевнята и яде сено!

— Как тъй?

— Ама сеното пада през кокалите!

— Сериозно? Значи ще го задържим. Поне ще ни излиза евтино да го изхранваме.

Чучура постоя още малко, пръстите му мачкаха шапката.

— Добре ли сте, госпожице Флитуърт?

— Добре ли сте, господин Пунс?

Уиндъл зяпаше отнесено.

— Уиндъл? — обади се и Рег Шу.

— Хъм?

— Преди малко Архиканцлерът те питаше искаш ли да пийнеш нещо.

— Той иска чаша дестилирана вода — съобщи госпожа Кейк.

— Какво? Просто вода? — усъмни се Ридкъли.

— Точно това иска — потвърди тя.

— Бих искал чаша дестилирана вода, моля — промълви Уиндъл.

Госпожа Кейк излъчваше самодоволство. Тоест излъчваше го онази част от нея, която се виждаше между шапката и чантата. А тази чанта в известен смисъл уравновесяваше шапката с размерите си — когато госпожа Кейк я сложеше в скута си, трябваше да протяга ръце нагоре, за да хване дръжките. Щом чу, че дъщеря й е поканена в Университета, реши и тя да дойде. Госпожа Кейк открай време смяташе, че поканата към Людмила е покана и към майката на Людмила. Навсякъде е пълно с такива майки и изглежда нищо не помага срещу тях.

Магьосниците се опитваха да забавляват членовете на „Ново начало“, които на свой ред се опитваха да открият нещо приятно в случката. Беше от онези съмнително смислени светски сбирки, изпълнени с дълги паузи, прокашляне и откъслечни реплики като „Времето е много приятно, нали?“.

— Уиндъл, ти май се отнесе нанякъде — вметна Ридкъли.

— Просто съм малко уморен, Архиканцлер.

— Пък аз си мислех, че вие, зомбитата, изобщо не спите.

— Все пак съм уморен — вдигна рамене Уиндъл.

— Сигурен ли си, че не искаш да опитаме пак с погребението и останалото? Тоя път ще изпипаме всичко както си му е редът.

— Благодаря, но не искам. Май животът като неумрял не ми приляга. — Уиндъл стрелна с поглед Рег Шу. — Съжалявам, че го казвам. Не мога да си представя ти как издържаш — усмихна му се смутено.

— Имаш пълното право да си жив или умрял по собствен избор — непреклонно заяви Рег.

— Човекът Колкото Кофа рече, че хората пак умирали нормално — намеси се госпожа Кейк. — Вероятно и ти ще се уредиш някак.

Уиндъл се озърташе.

— Тя изведе твоето куче на разходка — добави госпожа Кейк.

— Къде е Людмила? — въпреки това попита Уиндъл и се подсмихна накриво.

Ясновидството й понякога му опъваше нервите.

— Ще се радвам, ако има кой да се грижи за Лупин, когато… аз си отида — подхвърли той. — Питах се дали бихте го приютили?

— Е, знам ли… — поколеба се тя.

— Но той е… — подхвана Рег Шу, обаче го спря погледът на Уиндъл.

— Да ти призная, ще ми олекне да имаме куче вкъщи — сподели госпожа Кейк. — Все се тревожа за Людмила. Всякакви хора има наоколо.

— Но вашата дъщ… — пак започна Рег.

— Млъкни, Рег! — скастри го Дорийн.

— Значи се разбрахме — успокои се Уиндъл. — А случайно да имате панталон в дома си?

— Какво?

— Имате ли панталон в дома си?

— Ами трябва да е останал някакъв от покойния господин Кейк, но защо…

— Извинете — смънка Уиндъл. — Пак се отплеснах. Често вече не знам какво приказвам.

— А, ясно! — бодро възкликна Рег Шу. — Всъщност искате да кажете, че когато той…

Дорийн безмилостно заби лакътя си в ребрата му.

— Ох… Извинете — спря се Рег. — Не ми обръщайте внимание. Ще взема да си загубя и главата някой ден, ако не я пришивам редовно.

Уиндъл се облегна в креслото и затвори очи. До ума му стигаха само късчета от разговорите. Артър Уинкингс питаше Архиканцлера кой доставя зеленчуци на Университета. Чуваше, че Ковчежникът се жалва колко скъпо щяло да струва изтребването на оживелите ругатни, които някак оцеляха въпреки всички премеждия и се настаниха в сумрака под тавана. Напрегнеше ли съвършения си слух, дори долавяше жизнерадостните вопли на Шлепел дълбоко в подземията.

Нямаха нужда от него. Най-после. Светът не се нуждаеше от Уиндъл Пунс.

Той се надигна кротичко и се затътри към вратата.

— Ще поизляза малко — рече им през рамо. — Но може и да се забавя.

Ридкъли му кимна разсеяно и пак се заслуша в съветите на Артър, че в Голямата зала трябвало да налепят тапети, имитиращи чамова ламперия.

Уиндъл затвори вратата и се облегна на дебелата хладна стена.

Да, бе. Остана едно нещо…

— Тук ли си, Човеко Колкото Кофа?

— Как позна?

— Обикновено се навърташ наблизо.

— Хе-хе, голяма каша забърка! Имаш ли представа каква история ще почне от следващото пълнолуние?

— Да, знам. Предполагам, че и те се досещат.

— Но той ще се превърне във вълк-човек.

— А тя — в жена-вълчица.

— Прав си, да, но що за връзка ще бъде тая — една седмица от всеки четири?

— Може би имат не по-малък шанс за щастие от повечето хора. Животът не е идеален, Човеко Колкото Кофа.

— На мен ли го казваш?

— Чуй… Може ли да ти задам един личен въпрос? Много ми се иска да знам…

— Хъ…

— В края на краищата отново разполагаш сам с цялата астрална плоскост.

— Питай, щом ти е толкоз интересно.

— Защо са те нарекли Човек Колкото…

— Туй ли било? Очаквах сам да се досетиш, какъвто си хитроумен. В нашето племе по традиция получаваме имената си според първото нещо, което майката види извън своя вигвам след раждането. Името ми е съкратено от Човек, Полял Две Кучета С Вода, Колкото Събира Една Кофа.

— Не ти е повървяло много — отбеляза Уиндъл със съчувствие.

— Ами, не е зле — увери го Човекът Колкото Кофа. — По-добре съжали моя брат-близнак. Майка ни надникнала навън десет секунди по-рано, за да избере неговото име.

Уиндъл Пунс поумува.

— Не ми казвай, нека се досетя сам. Да не е Две Хапещи Се Кучета?

— Две Хапещи Се Кучета ли? Две Хапещи Се Кучета?! Ха, той би дал да му отрежат дясната