Историята на Уиндъл Пунс стигна до своя край значително по-късно, ако под „история“ се подразбира всичко, на което бе дал началото. Например селяните от планините Овнерог, които познават истинския танц „Морис“, вярват, че никой не умира окончателно, преди да стихнат отгласите му в света. Жив е, докато не спре навитият от ръката му часовник, докато не узрее налятото в бъчвите вино, докато не бъде ожънато засятото жито. Те казват, че времето от раждането до смъртта е само ядрото на нечие съществуване.
Уиндъл крачеше в мъгливия град към срещата, която очакваше още от раждането си, и предчувстваше какъв ще е окончателният завършек на живота му.
Щеше да настъпи след няколко седмици със следващото пълнолуние — своеобразно приложение към живота на Уиндъл Пунс, роден през годината на Важния триъгълник във Века на Трите въшки (придържаше се към стария календар с древните имена вместо към модното летоброене с числа) и починал в годината на Абстрактната змия във Века на плодния прилеп… да, де, приблизително.
Две фигури щяха да тичат по ливадите на високо плато под пълната луна. Нито само вълци, нито само хора. С малко късмет щяха да имат най-доброто и от двата свята. Не само да усещат… а и да знаят.
Винаги е най-добре да имаш и двата свята.
Смърт седеше на креслото в сумрачния си кабинет, вдигнал пред лицето си ръце с долепени пръсти.
Понякога завърташе креслото наляво-надясно.
Албърт му донесе чаша чай и излезе с тактично безмълвие.
На бюрото пред Смърт имаше един животомер, от който той не отделяше погледа си.
Но начесто въртеше креслото.
В коридора отвън големият часовник тиктакаше и убиваше времето.
Смърт потропваше с костеливите си пръсти по одраскания дървен плот на бюрото. Пред него се извисяваха купчини от книги, осеяни със стърчащи отбелязки — историите на някои от знаменитите любовници на Диска.20 Техните твърде еднообразни преживявания не му помогнаха с нищо.
Стана, пристъпи към прозореца и се загледа в мрачните си владения, а пръстите му се свиваха и разгъваха зад гърба.
В един миг грабна животомера и излезе забързано.
Бинки го чакаше в миризливата топлина на конюшнята. Смърт го оседла набързо, изведе го в двора и препусна в нощта към далечния, искрящ като скъпоценен камък Свят на Диска.
Приземи се безшумно в стопанството по залез.
Мина през стената.
Стигна до подножието на стълбата към горния стаж.
Вдигна животомера и погледа изцеждащото се време.
Подвоуми се. Искаше непременно да научи нещо. Бил Порталски проявяваше любопитство към какво ли не, а той помнеше отлично какъв беше като Бил Порталски. Можеше да разглежда тогавашните си чувства като забодени върху коркова подложка пеперуди.
Бил Порталски умря или поне прекрати краткото си битие. Но… как беше?… времето от раждането до смъртта е само ядрото на нечие съществуване. Бил Порталски си отиде, обаче от него останаха отгласи. Смърт смяташе, че дължи нещо на паметта му.
Отдавна се питаше защо ли хората полагат цветя на гробовете? Все пак мъртъвците нямаше да уестят уханието на розите. А сега… Пак не би казал, че разбира, но поне долавяше, че има нещо, което си струва да разбере.
В тъмата зад пердетата на дневната по-тъмна сянка се прокрадна към трите ковчежета на шкафа.
Смърт отвори първото от по-малките. Беше пълно със златни монети. Наглед никой не ги бе докосвал от десетилетия. Провери и в другото малко ковчеже. Отново злато.
Очакваше повече от госпожица Флитуърт, макар че дори Бил Порталски не би могъл да каже точно какво.
Опита и с голямото ковчеже.
Отгоре беше застлана тънка хартия. Под нея намери нещо рехаво от бяла коприна, май беше було, пожълтяло и крехко от старост. Погледна го с недоумение и продължи да рови. Видя чифт бели обувки. Изобщо не бяха подходящи за носене в стопанството. Нищо чудно, че ги е прибрала.
Натъкна се на още хартии — снопче вързани писма. Остави ги върху булото. Нямаше какво да научи от думите, които си разменяха хората — с тях просто прикриваха мислите си.
На самото дъно зърна по-малка кутия. Повъртя я в ръцете си, отвори малката закопчалка и вдигна капачето.
Зажужа механизъм с пружина.
Мелодията не я биваше. Смърт бе слушал цялата музика, съчинена някога, и почти всичко беше по- добро от тази мелодийка. Звучеше тенекиено с простичък ритъм раз-два-три.
А над въртящите се зъбни колелца в музикалната кутийка двама дървени танцьори се въртяха пресекливо в пародия на валс.
Смърт ги гледаше, докато пружината се разви. Чак тогава прочете пирографирания надпис.
Кутията е трябвало да бъде подарък.
До него животомерът изсипваше пясъчните зрънца в долната половина. Смърт не го поглеждаше.
Пак нави пружината. Две фигурки, кръжащи през времето. А когато музиката спре, само трябва отново да завъртиш ключето.
Когато пружината се разви за втори път, той поседя в смълчания мрак и стигна до решение.
Оставаха броени секунди. За Бил Порталски секундите означаваха много, защото имаше ограничен запас от тях. Не означаваха обаче нищо за Смърт, който никога не бе имал свои секунди.
Излезе от потъналата в сън къща, яхна коня и препусна.
Пътуването му отне недоловим миг, макар че обикновената светлина щеше да измине такова разстояние за триста милиона години. Смърт обаче пътешестваше в пространство, където времето е лишено от смисъл. Светлината си въобразява, че се движи по-бързо от всичко друго, но бърка. Колкото и да припира, открива, че мракът е стигнал пръв и вече я чака.
Имаше си компания в пътуването — галактики, звезди, ивици от сияеща материя, виещи се на спирали към далечната цел.
Смърт на яркия си кон минаваше през тъмата като мехур по река.
А всяка река тече нанякъде.
След това под него се откри равнина. Тук и разстоянието губеше смисъл като времето, но имаше усещане за необятност. Равнината можеше да е на един хвърлей или на сто милиона километра от него. Бележеха я дълги долини и насипи, простиращи се напречно и в двете посоки.
Той доближи. Накрая жребецът стъпи на равнината.
Смърт слезе от коня и постоя в безмълвието. Отпусна се на едно коляно.
Да променим перспективата. Набраздената местност се извива надолу по краищата си в безмерната далечина и се превръща във върха на пръст.
Азраел вдигна пръста си към лицето, което запълваше небето, осветено от мъждукането на умиращи галактики.
Има милиард Смърти, но всички те са само образи на единствения Смърт — Азраел, Великия притеглящ, Смърт на вселените, началото и края на времето.
По-голямата част от Вселената представлява тъмна материя и само Азраел знае
Очите, в които свръхнова звезда щеше да е само намек за искрица по ириса, се съсредоточиха бавно в мъничката фигурка върху огромната набраздена равнина на пръста. До Азраел единственият Часовник висеше в центъра на огромната паяжина от измерения и цъкаше неуморно. Звезди блещукаха в зениците на Азраел.
Смърт от Света на Диска се изправи.
