— ПОВЕЛИТЕЛЮ, МОЛЯ ЗА…
Трима служители на забравата възникнаха до него.
Един рече: „Не го слушайте. Той е обвинен в намеса.“
Един рече: „И в смъртоубийство.“
Един рече: „И в гордост. И в живот с намерение да оцелее.“
Един рече: „И в съюзяване с хаоса срещу правилния ред.“
Едната вежда на Азраел трепна.
Служителите се зареяха по-надалеч от Смърт и замряха в очакване.
— ПОВЕЛИТЕЛЮ, ЗНАЕМ, ЧЕ НЯМА ПРАВИЛЕН РЕД. ИМА САМО РЕД, КАКЪВТО НИЕ СЪЗДАВАМЕ…
Изражението на Азраел оставаше неизменно.
— НЯМА ДРУГА НАДЕЖДА ОСВЕН НАС. НЯМА ДРУГА МИЛОСТ ОСВЕН НАС. НЯМА СПРАВЕДЛИВОСТ. ИМА НИ САМО НАС.
Тъмното печално лице запълваше небето.
— ВСИЧКО СЪЩЕСТВУВАЩО Е НАШЕ. НО НИЕ ТРЯБВА ДА СМЕ ГРИЖЛИВИ. ЗАЩОТО ИНАЧЕ НИ НЯМА. АКО НИ НЯМА, НЕ ОСТАВА НИЩО ОСВЕН СЛЯПА ЗАБРАВА.
НО ДОРИ ЗАБРАВАТА ТРЯБВА ДА СВЪРШИ ВСЕ НЯКОГА. ПОВЕЛИТЕЛЮ, ЩЕ МИ ДАРИШ ЛИ МАЛКО ВРЕМЕ? ЗА ДА ИМА ПОДОБАВАЩО РАВНОВЕСИЕ НА ВСИЧКИ НЕЩА. ЗА ДА ВЪРНА ДАДЕНОТО. ЗАРАДИ ЗАТВОРНИЦИТЕ И ПЪРХАЩИТЕ ПТИЧКИ.
Смърт отстъпи крачка назад.
Беше невъзможно да разгадае изражението на Азраел.
Смърт се озърна към служителите.
— ПОВЕЛИТЕЛЮ, НА КАКВО МОЖЕ ДА СЕ НАДЯВА ЖИТОТО, АКО НЕ НА ГРИЖИТЕ НА ЖЪТВАРЯ?
Чакаше.
— ПОВЕЛИТЕЛЮ…
Докато се чуе отговорът, няколко галактики се източиха, завъртяха се край Азраел като хартиени лентички, свиха се и изчезнаха.
Тогава Азраел изрече:
— ДА.
Друг негов пръст се протегна през тъмата към Часовника.
Служителите нададоха немощни яростни крясъци, после писъци от осъзнатата грешка, накрая просветнаха три мимолетни сини пламъчета.
Всички останали часовници, дори лишеният от стрелки часовник на Смърт, са отражения на Часовника. Именно отражения — те казват на Вселената кое време е сега, но Часовникът казва на Времето що е то време. Часовникът е източникът, от който се излива всяко време.
Устроен е така, че голямата стрелка се завърта само веднъж.
Втората се върти по кръг, който дори светлината би прекосила за много дни. Вечно я следват минути, часове, дни, месеци, години, векове и епохи. Но стрелката на Вселената се завърта не повече от веднъж.
Поне докато някой не навие механизма.
И Смърт се върна у дома с шепа време.
Над вратата на един магазин звънна камбанка.
Друто Пол надникна над букетите. Някой стоеше между вазите с цветя. Очертанията му бяха някак размити. Дори по-късно Друто не разбра кой е бил в магазина и как са звучали думите му.
Плъзна се мазно напред, притиснал дланите си една в друга.
— С какво мога да ви бъда полез…
— С ЦВЕТЯ.
Друто се поколеба само миг-два.
— И за кого са предназн…
— ЗА ЕДНА ДАМА.
— Имате ли предпочит…
— ЛИЛИИ.
— О? Убеден ли сте, че лилиите са…
— ХАРЕСВАМ ЛИЛИИ.
— Кхъ… те обаче са малко мрачновати…
— ХАРЕСВАМ МРАЧ… — Фигурата се запъна неуверено. — КАКВО ЩЕ МИ ПРЕПОРЪЧАТЕ?
Друто плавно превключи на по-висока скорост.
— Розите винаги се приемат добре. Или орхидеите. Напоследък чувам от мнозина господа, че дамите се радват повече на една-единствена орхидея, отколкото на огромен букет рози…
— ДАЙТЕ МИ МНОГО.
— Орхидеи или рози?
— И ОТ ЕДНИТЕ, И ОТ ДРУГИТЕ.
Пръстите на Друто се виеха гъвкаво като змиорки в олио.
— Питам се дали бихте проявил интерес към тези великолепни съцветия на Нервоза глориоза…
— МНОГО И ОТ ТЯХ.
— Ако почитаемият господин може да си го позволи, бих му предложил единствения екземпляр от извънредно рядката…
— ДА.
— Може би и…
— ДА. ОТ ВСИЧКО. С ПАНДЕЛКА.
Когато камбанката изпрати със звън купувача, Друто се взря в монетите на дланта си. Повечето бяха проядени от корозия, всички до една бяха непознати, а две от тях — златни.
— Кхъ… Това ме удовлетворява напълно…
Стресна го меко шумолене.
По пода се стелеше дъжд от опадащи цветчета.
— А ТЕЗИ?
— Това е нашата бонбониера „Делукс“ — обясни дамата.
Магазинът беше толкова изискан, че продаваше произведения на сладкарското изкуство, не някакви си бонбони. Тези шедьоври често бяха увити поотделно в златисто фолио и отваряха още по-големи дупки в личния бюджет, отколкото в зъбите.
Високият мрачен клиент взе кутия с размери две на две стъпки. На капака с вид на сатенена възглавничка бяха изобразени две безнадеждно кривогледи котенца, подаващи се от дамско ботушче.
— ЗАЩО Е ТАПИЦИРАНА ТАЗИ КУТИЯ? СЕДИ ЛИ СЕ НА НЕЯ? ДА НЕ Е С АРОМАТ НА КОТКИ?
В гласа на клиента зазвуча явна заплаха… тоест още по-явна от обикновено.
— О… не. Това е нашата бонбониера „Върховна наслада“.
Клиентът я захвърли настрана.
— НЕ.
Управителката се озърна, после отвори едно чекмедже под тезгяха и сниши гласа си до заговорнически шепот.
— Разбира се, за
Кутията беше малка. И плътно черна с изключение на името, изписано с малки бели букви. Котенцата, дори украсени с розови панделки, не биха могли да припарят и на километър от нея. За да поднесат такава кутия, мрачни непознати скачат в движение от алпийски лифтове и се спускат с делтапланер от небостъргачи.
Мрачният непознат се взря в буквите.
— „МРАЧЕН ЧАР“…_ХАРЕСВА МИ._
— За онези интимни моменти… — подсказа дамата.
Клиентът като че помисли уместен ли е изразът.
