— ДА. СПОРЕД МЕН Е ПОДХОДЯЩО.
Тя засия.
— Да ви я увия ли?
— ДА. С ПАНДЕЛКА.
— Ще има ли и още нещо, сър?
Клиентът май изпадна в паника.
— ОЩЕ НЕЩО ЛИ? ТРЯБВА ЛИ ДА ИМА? КАКВО ОЩЕ ТРЯБВА ДА СЕ НАПРАВИ?
— Моля, сър?
— ТОВА Е ПОДАРЪК ЗА ЕДНА ДАМА.
Управителката мъничко изтърва нишката на разтвора, но се вкопчи в опората на баналността.
— Е, нали казват, че най-добрите приятели на едно момиче са диамантите? — изчурулика весело.
— ДИАМАНТИТЕ ЛИ? АХА… ДИАМАНТИ. ТАКА ЛИ БИЛО?
Те блещукаха като парченца звездна светлина в черно кадифено небе.
— Този — посочи търговецът — е изключителен камък, не мислите ли? Отбележете вътрешния огън, особеното…
— А КОЛКО ДРУЖЕЛЮБЕН Е ТОЗИ ДИАМАНТ?
Търговецът се замисли. Знаеше всичко за каратите, блясъка, чистотата, прозрачността, качеството… Но за пръв път искаха от него да оцени дали диаманта е приятелски настроен.
— Да речем, умерено доброжелателен… — рискува той.
— НЕ.
Пръстите на търговеца стиснаха друго късче замръзнало сияние.
— А този… — увереността се върна в гласа му — … е от прочутата мина „Крив забой“. Позволете да привлека вниманието ви към великолепното…
Стори му се, че пронизващият поглед вече опира в тила му.
— Но трябва да призная, че досега не е проявил особено дружелюбие — завърши обезсърчен.
Мрачният клиент огледа неодобрително стоката в магазина.
— КЪДЕ Е НАЙ-ГОЛЕМИЯТ ДИАМАНТ В СВЕТА?
— Най-големият ли? Лесен въпрос. Това е Сълзата на Офлър и се намира в най-вътрешното светилище на Изгубения обречен храм на Офлър, Бога-крокодил, насред дивия Хоуондаленд. Теглото му е осемстотин и петдесет карата. Ще изпреваря следващия ви въпрос, сър — не знам колко е дружелюбен, но лично аз съм готов да си легна с него.
Една от прелестите на жреческия пост в Изгубения обречен храм на Офлър, Бога-крокодил, беше възможността да се прибереш вкъщи рано следобед. Тъкмо защото храмът беше изгубен. Повечето поклонници изобщо не намираха пътя до него. Имаха късмет, че е така.
По традиция само двама души влизаха в най-вътрешното светилище — Върховният жрец и Невърховният жрец. Бяха тук от години и си разменяха длъжностите за разнообразие. Нямаха много работа, защото повечето потенциални поклонници биваха набучени на кол, смазани от камъни, отровени или насечени от капани още преди да стигнат до малката касичка и веселата рисунка на термометър21 пред вестиария.
Играеха на Сакатия Лукчо върху олтара, в сянката на обсипаната със скъпоценности статуя на самия Офлър. Чуха далечното скърцане на врата откъм главния вход.
Върховният жрец не погледна натам.
— Але-хоп — промърмори той. — Още една жертва за голямото каменно кълбо.
Грохот, последван от чегъртащ тропот. Накрая се разнесе гръмовен тътен.
— Така… Какъв беше залогът?
— Две камъчета — отвърна Невърховният.
— Вярно. — Върховният си погледна картите. — Добре, отговарям с две кам…
Тихи стъпки.
— Оня с дългия бич стигна до големите заострени колове миналата седмица — напомни Невърховният.
Този път звукът приличаше на пусната вода в престарял засъхнал клозет. Стъпките секнаха.
Върховният се подсмихна.
— Така… Отговарям с две камъчета и вдигам с още две.
Невърховният остави картите си на олтара и обяви:
— Двоен Лукчо.
Върховният се вторачи недоверчиво.
Невърховният погледна изписано листче.
— Значи ми дължиш триста хиляди деветстотин шестдесет и четири камъчета.
Отново стъпки.
Жреците се спогледаха.
— Отдавна не сме имали човек в алеята с отровните стрелички — отбеляза Върховният.
— Залагам пет, че ще успее — веднага се възползва Невърховният.
— Дадено.
Слабичко тракане на метални остриета по камък.
— Просто ми е жал да ти прибирам камъчетата.
И пак стъпки.
— Както и да е, но още не е паднал в… — скърцане, шум на плискаща се вода — … басейна с крокодилите.
Стъпки.
— Никой не се е изплъзвал от страшния пазител на дверите…
Жреците взаимно се взираха в ужасените си лица.
— Ей — плахо промълви Невърховният, — нали не вярваш, че може да е…
— Тук? Не се излагай. Ние сме насред забравена от боговете джунгла. — Върховният изобрази измъчена усмивка. — Няма начин да ни сполети…
Стъпките ги доближаваха.
Жреците се вкопчиха един в друг от ужас.
—
Вратите рухнаха навътре. Тъмен вятър нахлу в залата, угаси свещите и разпиля картите като зацапан сняг.
Жреците чуха кух звън от ваденето на много голям диамант.
— БЛАГОДАРЯ ВИ.
Нямаше други случки и Невърховният се престраши да напипа огниво. След няколко несполучливи опита запали свещ.
Двамата се загледаха през трепкащите сенки в статуята, където зееше дупка на мястото на много големия диамант.
Малко по-късно Върховният въздъхна и промълви:
— Погледни на положението от добрата му страна. Кой ще знае освен нас?
— Вярно. Не се бях замислял за това. Ей, може ли утре аз да бъда Върховният жрец?
— Твоята смяна започва чак в четвъртък.
— Не се инати, де.
Върховният вдигна рамене и свали шапката на длъжността от главата си.
— Колко потискащо… — промърмори и пак се озърна към осквернената статуя. — Някои хора просто не знаят как да се държат в религиозни средища.
Смърт прелетя през света и пак стъпи в двора на стопанството. Слънцето почти опираше в хоризонта, когато почука на кухненската врата.
Госпожица Флитуърт отвори и си избърса ръцете в престилката. Примижа късогледо към посетителя и се
