се за миг. Усещаше някаква миниатюрна празнота, липсваше частица от душата му…
Но не можеше да я налучка.
Вдигна рамене. Не се съмняваше, че не след дълго ще открие какво му липсва. Но сега имаше толкова много работа…
Яхна коня и потегли от върха.
Далеч оттам, в леговището си под плевнята, Смърт на мишките най-после пусна гредата, в която се бе вкопчил непоколебимо.
Уиндъл Пунс стъпка с двата си крака пипалото, провряло се изпод плочките, и се заклатутшка през гъстите изпарения. Срути се огромно парче мрамор и го обсипа с разбити късчета. Уиддъл свирепо ритна стената.
Осъзнаваше, че вероятно няма изход, а и да има, не можеше да го намери. Все едно. Бе проникнал
Тръгна към отверстие, което доскоро представляваше началото на широк коридор, и се гмурна тромаво само миг преди то да се затвори. Сребристи пламъци пращяха по стените. Тук имаше толкова живот, че нищо не успяваше да го задържи задълго.
По тресящия се под още се мятаха лудешки колички, залутани като Уиндъл.
Насочи се по друг тунел, сторил му се подходящ, макар че повечето коридори, които бе пребродил за сто и тридесет години, не пулсираха и не ръсеха лепкави капки.
Поредното пипало се проври през стената и го спъна.
Разбира се, не би могло да го убие. Затова пък би успяло да го лиши от тяло. Да го прати при Човека Колкото Кофа. Вероятно такава участ би била по-лоша и от смъртта.
Надигна се. Таванът пружинира и го повали на пода.
Уиндъл защъка напред. Покри го облак пара.
Пак се подхлъзна и протегна ръце да се подпре.
Усещаше, че не се справя с управлението. Твърде много неща трябваше да надзирава. По дяволите далака, дори работата на сърцето и белите дробове му идваше в повечко…
— Ъхъ!
— Ууук!
Уиндъл се взираше със замъглените си очи.
А, сигурно вече не владее и мозъка си.
От мътните валма пред него изскочи количка, в която се вкопчваха неясни фигури. Една космата ръка и една… може би бивша ръка се пресегнаха, вдигнаха го без усилие и го стовариха в количката. Четирите колелца изскърцаха по пода, телената кошница отскочи от стената и продължи нататък.
Уиндъл едва различаваше гласовете.
— Декане, заеми се! Знам, че отдавна си мечтаеш за такова нещо.
Този беше Архиканцлерът.
— Ъхъ!
— Нали ще погубите това нещо веднъж завинаги? Мисля, че не го искаме в клуб „Ново Начало“. Не ми се вярва да е подходящ кандидат.
Този пък беше Рег Шу.
— Ууук!
Ето го и Библиотекаря.
— Не се тревожи, Уиндъл — подхвърли Ридкъли. — Деканът сега ще покаже на тая твар как се воюва.
— Ъхъ!
— Ох, тия крясъци…
Уиндъл зърна ръката на Декана, стиснала нещо искрящо.
— Какво избра? — попита Ридкъли, докато шеметно тикаха количката през наситения с пара въздух. — Сеизмичния реорганизатор, Привличащата точка или Огнената изненада?
— Ъхъ — самодоволно потвърди Деканът.
— И трите наведнъж ли?!
— Ъхъ!
— Не се ли увличаш малко? Впрочем, Декане, ако още веднъж извряскаш „ъхъ“, лично ще те изгоня от Университета, ще се погрижа най-коравите демони, каквито са по силите на тавматургията, да те подгонят чак до Ръба, да те разкъсат на невидими частички, да те смелят на кайма и да те превърнат в кучешка храна.
— Ъ… — Деканът навреме разгада изражението на Ридкъли. — Тъй… Тъй, значи? Хайде, де, Архиканцлер. Каква е ползата да си господар на космическото равновесие и да знаеш тайните на съдбата, ако нямаш какво да гръмнеш? Моля те! Подготвих всичко. Знаеш как се разваля инвентарът, ако не го използваш след толкова грижлива подготовка…
Количката изтрака по треперещ наклон и взе завоя на две колелца.
— От мен да мине — смили се Ридкъли. — Щом толкова ти се иска да гърмиш…
— Ъ… Извинявай.
Деканът замърмори неясно. Уиндъл пък изохка.
— Как се чувстваш, братко Пунс?
Проядените черти на Рег Шу засенчиха всичко пред очите на Уиндъл.
— Знаеш как е — изсумтя той. — Можеше да е по-добре, но можеше и да е по-зле.
Количката рикошира като куршум от стената и се понесе в друга посока.
— Декане, докъде стигна със заклинанията? — процеди през зъби Архиканцлерът. — Трудно се бута тая пущина…
Деканът промърмори още няколко думи и размаха ръце в пресилено властни жестове. От пръстите му изскочиха октаринови пламъци и потънаха някъде в мъглата.
— Ий-хо-у! — кресна той.
— Декане…
— Да, Архиканцлер?
— Онуй, дето ти казах за „Ъхъ!“…
— Да? Да?
— Включи в забраната и „Ий-хо-у!“. Непременно.
Деканът провеси нос.
— Тъй ли… Добре, Архиканцлер.
— И защо не гърми и не трещи?
— Нагласих кратко закъснение. Предположих, че ще е най-добре първо да излезем, преди нещо да се случи.
— Много прозорливо.
— Уиндъл, скоро ще те изведем оттук — обеща Рег Шу. — Не зарязваме хората си в беда. Нали в това е…
Подът се надигна пред тях.
После и зад тях.
Онова, което излезе изпод разтрошените плочки, или нямаше форма, или се сдобиваше с всевъзможни форми едновременно. Гърчеше се яростно и плющеше с тръбите си към тях.
Количката изскърца от рязкото спиране.
— Декане, останаха ли ти още магии?
— Ъ-ъ… не, Архиканцлер.
— А заклинанията, които трябваше да избухнат?…
— Всеки момент, Архиканцлер.
— Значи… каквото и да се случи… ще сполети и нас?
—
