Жътварят

Ридкъли потупа Уиндъл по главата.

— Съжалявам.

Уиндъл се обърна непохватно към коридора.

Имаше нещо зад царицата. Наглед беше най-обикновена врата на спалня, местеща се на ситни стъпки, сякаш стоящият зад нея я буташе внимателно, за да остане скрит.

— Какво е това? — промълви Рег.

Уиндъл се понадигна в количката, колкото можа.

— Шлепел!

— О, стига, де… — отегчи се Рег.

— Туй си е Шлепел! — кресна Уиндъл. — Шлепел! Ние сме! Ще ни помогнеш ли да излезем?

Вратата спря. След миг отлетя встрани.

Шлепел се изправи в целия си ръст.

— Здрасти, господин Пунс. Здрасти, Рег.

Всички зяпаха косматото туловище, което едва се вместваше в коридора.

— Ъ-ъ, Шлепел… — трепна гласът на Уиндъл. — Можеш ли… да ни разчистиш път за излизане?

— Няма проблеми, господин Пунс. За приятели съм готов на всичко.

Длан с размерите на ръчна количка разцепи мъглата и разкъса преградата с неимоверна лекота.

— Ей, я ме вижте какво мога! — зарадва се Шлепел. — Бяхте прави. Един караконджул има нужда от врата, колкото и рибата от велосипед! Ще го кажа ясно и просто — аз съм…

— И може ли да се отместиш мъничко, моля?

— Сега, сега. Ех, че забавно!

Шлепел пак замахна към царицата.

Кошницата на колелца се ускори светкавично.

— А ти най-добре ела с нас! — провикна се Уиндъл, преди Шлепел да се скрие в мътилката отзад.

— Няма нужда! — спря го Архиканцлерът. — Повярвай ми. И какъв беше тоя все пак?

— Караконджол — осведоми го Уиндъл.

— Нали уж ги имало само в килери и други тъмни места?

— Той излезе от килера — гордо обяви Рег Шу. — И намери себе си.

— Нямам нищо против поне ние да го изгубим отново.

— Не можем да го зарежем там…

— Можем! — кресна Ридкъли. — Можем!

Зад тях отекна шум като от избухване на блатен газ. Озари ги зелена светлина.

— Заклинанията вече действат! — кресна Деканът. — По-живо!

Количката изхвърча от изхода и нахълта в хладната нощ със скимтене на прегрети колелца.

— Ъхъ! — изрева Ридкъли на пръскащата се пред тях тълпа.

— Това означава ли, че и аз мога да извикам „Ъхъ!“? — тутакси попита Деканът.

— От мен да мине. Ама само веднъж. На всекиго се позволява по веднъж.

— Ъхъ!

— Ъхъ! — обади се като ехо Рег Шу.

— Ууук!

— Ъхъ! — изграчи Уиндъл Пунс.

— Ъхъ! — избоботи Шлепел.

(А в мрака, където се навъртаха най-малко хора, хилавата фигура на господин Иксолит, последният оцелял банши в целия свят, се прокрадна към подскачащата сграда и срамежливо пъхна под вратата бележка: „УУУУиииУУУиииУУУиии.“)

Количката спря на секундата. Никой не се обърна. Рег смънка бавно:

— Ти си зад нас, нали?

— Познахте, господин Шу — щастливо потвърди Шлепел.

— Май трябва да се тревожим, ако е пред нас — поклати глава Ридкъли. — Или пък е по-зле да знаем, че винаги ще е зад нас?

— Ха! Познавам поне един караконджул, който приключи с килерите и мазетата — оповести Шлепел.

— Колко жалко — побърза да се намеси Уиндъл Пунс. — Имаме много големи подземия в Университета.

Шлепел помълча. После попита придирчиво:

— Колко големи?

— Огромни.

— Виж ти. А плъхове?

— Само плъхове да бяха… Пълно е с избягали демони и други чудесии. Долу направо гъмжи от тях.

— Какво правиш?! — засъска му Ридкъли. — Говориш за нашите подземия!

— Да не го предпочиташ под леглото си? — прошепна Уиндъл. — Или да се мъкне през цялото време зад гърба ти?

Архиканцлерът кимна примирено.

— Да, бе, ония плъхове наистина станаха страшна напаст — потвърди на всеослушание. — Някои май са дълги… по две стъпки, а, Декане?

— Три стъпки — поправи го Деканът. — Най-малко.

— И се топят в устата като масло — добави Уиндъл.

Шлепел се замисли.

— Щом казвате… — склони неохотно. — Може да се отбия там и да хвърля един поглед.

Грамадният магазин едновременно избухна и пропадна навътре. Почти невъзможно е тази гледка да бъде постигната без стъписващ бюджет за компютърни ефекти… или без три заклинания, пречещи си взаимно. На зяпачите им се стори, че някакъв огромен облак набъбва, но и се отдалечава толкова бързо, че след миг остана само свиваща се точица. Стените се огънаха и бяха всмукани. Пръст от изтормозената равнина изригна и потъна във вихрушката. Диво гръмна антимузиката, но секна в същата секунда.

После остана само кално поле.

И от утринното небе падаха като сняг хиляди бели люспици. Плъзгаха се безшумно във въздуха и кротичко се сипеха върху тълпата.

— Дано не е пръснало семена… — отрони Рег Шу.

Уиндъл сграбчи една люспица. Беше грубо подобие на правоъгълник, неравно и петнисто. Със сериозната помощ на въображението си човек можеше да разчете думи на него:

РАЗПРОДАЖБ

ПОРАДИ ЗАКРИВАНЕ

ВСИЧКО АД СЕ РЗАГРАБИ!

— Не — врътна глава Уиндъл. — Може и без туй.

Отпусна се на гръб усмихнат. Никога не е късно да си поживееш добре.

А когато не останаха зяпачи, последната оцеляла телена количка в Света на Диска затрака скръбно в забравата на нощта, изгубена и самотна.19

— Кву-кру-ми-бу!

Госпожица Флитуърт седеше в кухнята.

Чуваше Нед Симнел и чирака му, които омърлушено събираха оплетените парчетии на комбинираната жътварка. Още неколцина уж им помагаха, но всъщност използваха повода да огледат навсякъде в стопанството. Тя нареди чаши чай на поднос и им го остави.

Седеше, опряла брадичка на дланите си, и рееше поглед.

Някой потропа на отворената врата. Показа се червендалестото лице на Чучура.

— Моля, госпожице Флитуърт…