Жътварят

— ОТКРАДНАХ Й НЕ САМО БРЕЗЕНТА.

Смърт се ухили на зрителите. Взе косата, повъртя я в ръцете си и щом се увери, че погледите им са приковани в нея, я пусна да падне на земята.

И скръсти ръце.

Госпожица Флитуърт го дръпна за наметалото.

— Ей, защо ти щукна да го правиш?

— ЗА ДА ИМА МЕЛОДРАМА.

Жътварката стигна до портата и нахлу през нея в облак стърготини.

— Уверен ли си, че ще се отървем невредими?

Смърт кимна.

— Тогава всичко е наред.

Колелата на жътварката не се виждаха ясно заради скоростта.

— ВЕРОЯТНО — подхвърли той.

И тогава…

… нещо в машината се спраска.

Жътварката още напираше, но на парчета. От осите й се издигаха фонтани искри. Няколко вала и мотовилки успяха да останат скрепени помежду си и отлетяха на тласъци от забавящия устрема си метален хаос. Кръгът със сърповете се откъсна, разби остатъците от машината и се затъркаля по полето.

Имаше трясък, дрънчене, накрая и самотен тенекиен удар — звуковото съответствие на прословутия чифт празни димящи ботуши.

Настъпи тишина.

Смърт невъзмутимо посегна надолу и улови вал със сложни гърбици, литнал към краката му. Беше огънат под прав ъгъл.

Госпожица Флитуърт надникна иззад гърба му.

— Какво стана?

— СМЯТАМ, ЧЕ ЕКСЦЕНТРИКЪТ ПОСТЕПЕННО ПРИПЛЪЗНА ПО ОСТА И СЕ ЗАКАЧИ ВЪВ ФЛАНЦОВИЯ ШПУНТ, КОЕТО ИМАШЕ КАТАСТРОФАЛНИ ПОСЛЕДСТВИЯ.

Смърт се вторачи дръзко в сивите зрители. Един по един те изчезваха.

Той си взе косата.

— А СЕГА ТРЯБВА ДА ТРЪГВАМ.

Госпожица Флитуърт като че се втрещи.

— Какво?! Просто тъй?

— ИМЕННО. ПРОСТО ТАКА. ИМАМ МНОГО РАБОТА ЗА ВЪРШЕНЕ.

— И няма ли да те видя повече? Исках да кажа…

— О, ДА. СКОРО. — Той потърси по-подходящи думи и след малко се примири. — ОБЕЩАВАМ ТИ.

Смърт повдигна края на наметалото си и бръкна в джоба на работните дрехи, които още носеше отдолу.

— КОГАТО ГОСПОДИН СИМНЕЛ ДОЙДЕ СУТРИНТА ДА СЪБЕРЕ ПАРЧЕТИИТЕ, ВЕРОЯТНО ЩЕ ПОТЪРСИ ТОВА.

Пусна нещо малко в ръката й.

— Какво е?

— ВТУЛКА ОСМИ НОМЕР.

Смърт тръгна към коня си, но си спомни нещо.

— ОСВЕН ТОВА МИ ДЪЛЖИ ПОЛОВИН ПЕНИ.

Ридкъли поотвори едното си око. Наоколо се щураха хора. Виждаше светлини и оживено суетене. Мнозина говореха едновременно.

Стори му се, че седи в много неудобна и тясна плоскодънна лодка, а около главата му бръмчат чудати буболечки.

Чуваше мрънкането на Декана, пъшкането и охкането наблизо несъмнено излизаха от устата на Ковчежника. Говореше някаква млада жена. Някой се грижеше за някого, но на него не обръщаха внимание. Е, щом е така, той щеше да се погрижи някой да се погрижи за него.

Разкашля се гръмогласно.

— Защо не опитате — обърна се към целия жесток свят — да сипете насила в устата ми няколко капки бренди?

Пред очите му се изпречи плашещо видение, вдигнало фенер над главата си. Имаше лице пети размер в кожа тринадесети размер. Видението разтревожено промълви:

— Ууук?

— А, ти ли си бил…

Ридкъли припряно се помъчи да седне, за да не му направи Библиотекарят изкуствено дишане.

Объркани спомени се премятаха в ума му. Появи се стена от дрънчащ метал, после всичко стана розово, а накрая… музика. Несекваща музика, чиято единствена цел беше да превърне мозъка в стърган кашкавал.

Изви глава и погледна зад себе си. Някакво здание, около което се тълпяха хора. Беше приплеснато и сякаш се вкопчваше в земята по смущаващо животински начин. За миг му се стори, че ако беше възможно да повдигнат единия край на постройката, щеше да се чуе „пук-пук-пук“ от отлепените смукала. Сградата бълваше светлина, изпарения се кълбяха от вратите й.

— Ридкъли се свести!

Появиха се още лица. Той поумува: „Няма карнавал, значи не носят маски… Леле-мале…“

Зад тях дъднеше Деканът:

— Предлагам да скалъпим Сеизмичния реорганизатор на Херпети и да го запратим през вратата. И край на проблемите.

— Не! Твърде близо сме до градските стени! Достатъчно е да пуснем Привличащата точка на Куондум на подходящо място…

— А защо да не опитаме с Огнената изненада на Съмпджъмпър? — обади се Ковчежникът. — Най-добре е да изпепелим всичко…

— Тъй ли? Тъй ли било, а? Ти пък какво разбираш от военна тактика?

Ридкъли се отблъсна от телените стени на количката.

— Имате ли нещо против да ми обясните какво става тук, по… пусто да остане?

Людмила излезе пред членовете на клуб „Ново начало“.

— Трябва да ги укротите, Архиканцлер! — настоя тя. — Обсъждат как да унищожат големия магазин!

И други отвратителни спомени се пробудиха в главата на Ридкъли.

— Много свежа идея — заяви той.

— Но господин Пунс още е вътре!

Ридкъли напрегна очите си, за да огледа по-ясно светещата сграда.

— Кой, мъртвият Уиндъл Пунс ли?!

— Щом се усетихме, че не е с нас, Артър пак отлетя вътре и каза, че Уиндъл се бори с нещо, измъкнало се от стените! На излизане минахме покрай много колички, но не ни закачаха! Той се постара да ни пропуснат!

— Кой, мъртвият Уиндъл Пунс ли?!

— Не бива да разнебитвате това място, щом един от вашите магьосници е там!

— Кой, мъртвият Уиндъл Пунс ли?!

— Да!

— Но той умря — смотолеви Ридкъли. — Нали? Сам ни каза, че е умрял.

— Ха! — изсумтя същество с далеч по-малко кожа по себе си, отколкото на Ридкъли му се искаше да вижда. — Типично. Нагъл витализъм. Хващам се на бас, че ако вътре беше някой от живите, непременно щяха да го спасят.