Жътварят

И други колички се струпаха зад наредените войници. Повечето биха сребристи малки работници, но тук-там лъщяха в златно още войници.

— Не е зле да отстъпим към стълбата — предложи Дорийн.

— Точно там искат да ни изтикат — завъртя глава Уиндъл.

— Нямам нищо против. С тези колелца не могат да се качват по стълби, нали?

— Пък и вие не можете да се биете до смърт, ако позволите да ви напомня — подсмихна се Людмила.

Лупин не се отделяше от нея, впил жълтите си очи в бавно търкалящите се към тях колелца.

— Ех, да имах тоя шанс, щеше да е чудесно — въздъхна Уиндъл.

Стигнаха до движещите се стъпала. Той спря и погледна нагоре. Там се тълпяха колички, но пътят надолу като че беше свободен.

— Не може ли да отидем горе от другаде? — с надежда предложи Людмила.

Пристъпиха неохотно към черните стъпала. Зад тях количките се събираха да им попречат, ако решат да се върнат.

Намериха магьосниците на долния етаж. Стояха толкова неподвижно сред саксиите и фонтаните, че в първия миг Уиндъл ги подмина, защото ги взе за някакви статуи или твърде езотерични мебели.

Архиканцлерът се кипреше с изкуствен червен нос и държеше връвчиците на немалко балони. Зад него Ковчежникът жонглираше с пъстри топки, но приличаше на автомат, изцъклил очи към нищото.

Старшият наставник бе накичен с табели на гърдите и на гърба. Надписите на тях тепърва съзряваха, но Уиндъл бе готов да заложи и задгробния си живот, че накрая ще се появи нещо като „РАЗПРОДАЖБА!!!“.

Другите магьосници стояха скупчени като кукли, чиито часовникови механизми не са навити. Всеки носеше голяма правоъгълна значка на робата си. Вече познатите органични подобия на букви се оформяха в странна дума:

ОХРАНА

Не можа да го проумее. Вярно, магьосниците си бяха охранени, но пък не личеше да охраняват нещо.

Уиндъл щракна пръсти пред светлите очи на Декана. Никаква реакция.

— Не е мъртъв — обяви Рег.

— Просто си почиват — установи Уиндъл. — В момента са изключени.

Рег побутна Декана, който се затътри напред, олюля се и спря в несигурна поза.

— Да, ама така не можем да ги измъкнем — намръщи се Артър. — Няма ли начин да ги събудиш?

— Да запалим птиче перо под носа на всекиго? — сети се Дорийн.

— Не ми се вярва, че ще постигнем нещо.

Съмненията му се опираха на факта, че Рег Шу се навърташе около същите носове. Който не успееше да подуши господин Шу, не би се втресъл от някакво си горящо перо. Или дори от изтървана върху главата му смазваща тежест.

— Господин Пунс… — обади се Людмила.

Уиндъл се оглеждаше.

— Трябва да открием откъде звучи противната музика.

— Искате да потърсим скривалището на музикантите ли?

— Според мен тук няма музиканти.

— Трябва да има музиканти, братко — поучително настоя Рег Шу. — Затова се нарича „музика“.

— Първо, такава музика не бях чувал до днес. Второ, открай време се заблуждавах, че за светлина имаме нужда от маслени лампи или газени фенери. Лампи и фенери няма, но светлината е навсякъде.

— Господин Пунс…

Този път Людмила го побутна.

— Какво има?

— Пак идват колички.

Кошниците на колелца бяха запълнили и петте коридора, започващи от централното помещение.

— Няма повече стълби надолу — промърмори Уиндъл.

— Може би то… тоест тя е в някое от остъклените места — подсказа момичето, — които приличат на магазини?

— Не е много вероятно. И те изглеждат недовършени. Пък и усетът не ме влече натам…

Лупин изръмжа. По предните колички искряха остри шипове, но още нямаше признаци за атака.

— Май са видели как се разправихме с предишните — изпъчи се Артър.

— Да… Но как? Нали беше на горния етаж?

— Ами ако си приказват?

— Че как ще приказват? И как ще мислят? Няма мозък в купчина тел — отсъди Людмила.

— Като опряхме до туй, ще ви напомня, че пчелите и мравките не мислят. Просто се подчиняват…

Погледна нагоре.

Всички останали сториха същото.

— Някъде от тавана е — откри той. — Трябва да го намерим веднага!

— Там има само светещи плочи — възрази Людмила.

— Търси нещо друго!

— Но музиката звучи отвсякъде!

— А какво е онова черно кръгче? — намеси се Артър.

— Къде?

— Ей там — посочи графът.

— Добре, двамата с Рег ще ти помогнем…

— На мен ли?! Не понасям да съм на високо!

— Нали уж се превръщаш в прилеп?

— Да, и то в крайно изнервен!

— Стига си се вайкал. Тъй… едната подметка тук, сега ръката ти там, стъпи с другия крак върху рамото на Рег…

— И внимавай кракът ти да не мине през рамото ми — предупреди господин Шу.

— Не ми харесва! — изпъшка Артър, когато го повдигнаха.

Дорийн за миг откъсна свирепия си поглед от настъпващите колички.

— Артър! Благородството задлъжнява… или беше задължава…

— Това да не е някакъв вампирски шифър? — шепнешком се учуди Рег.

— Означава нещо като „Графът трябва да прави онуй, що подобава на граф“ — преведе Уиндъл.

— Граф, а?! — фучеше клатушкащият се Артър. — Изобщо да не бях слушал онзи адвокат! Да бях предвидил, че нищо хубаво няма в дълги кафяви пликове! И между другото не мога да се протегна до гадното нещо!

— Защо не подскочиш? — подкани го Уиндъл.

— А ти защо не умреш?

— Не мога.

— И аз не мога.

— Тогава отлети догоре. Превърни се в прилеп.

— Няма начин да набера скорост!

— Бихте могли да го подхвърлите като стреличка за мишени — вметна Людмила.

— Я стига! Аз съм граф!

— Току-що се оплака, че не искаш да бъдеш граф — меко напомни Уиндъл.

— Така е на земята, но щом ще ме мятате като фризби…

— Артър! Прави каквото ти казва господин Пунс!

— Не виждам защо…