Жътварят

— От стълбите е — осведоми ги Уиндъл.

— Не се занасяйте, господин Пунс. Стълбите не смучат.

Уиндъл погледна надолу.

— Тези го правят.

Стъпалата бяха черни и приличаха на река, стичаща се нагоре по склона. Тъмното вещество излизаше изпод пода и се превръщаше в подобия на стъпала, които се изкачваха по наклонената плоскост, а накрая пак се скриваха под пода някъде горе. С появата си издаваха бавно ритмично „шлюп-шлюп“, все едно някой изследва с език особено дразнеща дупка в зъба си.

— Знаете ли — изрече Людмила, — че това може би е най-неприятната гледка в живота ми?

— Виждал съм по-гадни неща — сподели Уиндъл. — Но и от туй ме втриса. Нагоре ли ще тръгнем или надолу?

— Искате да стъпите на това?

— Не искам. Но магьосниците не са на тоя етаж, а ако не стъпим, трябва да се плъзгаме по парапета. Погледнахте ли го по-отблизо?

Взряха се в парапета и Дорийн подхвърли неспокойно:

— Май има повече смисъл да тръгнем надолу.

Слязоха безмълвно. Артър пльосна там, където стъпалата влизаха под пода.

— Ужасно се уплаших, че ще завлекат и мен — оправда се гузно и огледа новото място. — Голямо е. Просторно.

Людмила пристъпи към най-близката стена.

— Има повече стъкло, отколкото съм виждала през живота си. И тези прозрачни правоъгълници малко ми напомнят за магазини. Глупаво ли звучи? Грамаден магазин, съставен от множество малки магазинчета.

— Които още не са узрели — добави Уиндъл.

— Моля?

— Просто мислех на глас. А можеш ли да видиш каква стока предлагат вътре?

Людмила засенчи очите си с длан.

— Виждам само всякакви цветове и искрене.

— Кажи ми, ако зърнеш магьосник. — Някой се разпищя. — Или пък го чуеш… — добави Уиндъл.

Лупин се втурна по коридора, Уиндъл се затътри припряно след него.

Някой лежеше по гръб и отчаяно се бранеше от две колички. Бяха по-едри от онези в града и блестяха златисто.

— Ей! — кресна им Уиндъл.

Прекратиха опитите си да накълцат поваления и се завъртяха пъргаво към него.

— Охо… — промълви той, докато се ускоряваха.

Първата се изплъзна от челюстите на Лупин, блъсна се в коленете на Уиндъл и го събори. Втората го подмина, той посегна слепешката, докопа някакъв метал и дръпна яростно. Откъсна се колелце и кошницата се заби в стената.

Щом се изправи, видя Артър вкопчен в дръжката на първата количка — двамата се въртяха в лудешки валс.

— Пусни я! Пусни я! — пищеше Дорийн.

— Не мога! Не мога!

— Направи нещо, де!

Въздухът се втурна с пукот в опразненото място. Изведнъж количката вече не се бореше със застаряващ пълен търговец на плодове и зеленчуци, а с дребен уплашен прилеп. Тя отлетя към мраморна колона, отскочи от стената и се преобърна.

— Колелцата! — извика Людмила. — Откъснете ги!

— Аз ще се заема — реши Уиндъл. — Вие идете да помогнете на Рег.

— Но това Рег ли е? — стресна се Дорийн.

Уиндъл посочи стената. Думите „По-добре твърде късно, отколкото ник…“ завършваха с ивица боя.

— Дай му стена и четка и той вече не знае на кой свят е — поклати глава Дорийн.

— Е, щом може да избира между цели два… — промърмори Уиндъл и захвърли колелцата на пода. — Лупин, гледай да не нахълтат още колички.

Тези колелца бяха остри като кънки за лед. Усещаше се доста опърпан около коленете. Как ли се лекува понакълцано тяло?

Помогнаха на Рег Шу да седне.

— Какво става тук? — попита той. — Никой друг не влизаше, а аз дойдох да проверя що за музика звучи и докато се опомня, почнаха да ме газят разни колела…

Граф Артър си възвърна приблизителната човешка форма, озърна се гордо, но никой не го гледаше и той наведе глава.

— Тези като че бяха по-напористи от другите — подхвърли Людмила. — По-големи, по-гадни и целите в остри ръбове.

— Войници — кимна Уиндъл. — Видяхме работниците, сега срещнахме и войниците. Точно като при мравките.

— Чакайте… — замисли се момичето. — Научила съм нещичко за мравките. Имаме си мравуняк в задния двор. Щом видяхме работници и войници, би трябвало да намерим и…

— Знам, знам — потвърди Уиндъл.

Людмила се облегна на стената.

— Значи е някъде наоколо.

— И аз тъй мисля — съгласи се Уиндъл.

— Как ли изглежда?

— Не знам. Как да предположа? Но и магьосниците ще са наблизо.

— Не разбирам защо зе тревожиш за тях — намеси се Дорийн. — Жив те погребаха замо защото беше умрял.

Уиндъл се озърна, щом чу тракането на колелца. Десетина колички-войници се показаха иззад ъгъла и се подредиха в боен строй.

— Смятаха, че го правят за добро — промълви разсеяно. — Тъй е при хората. Смайващо е какви приумици могат да ти изглеждат чудесни от начало.

Новият Смърт изопна рамене.

— И какво ще стане иначе?

— АМИ-И… Ъ-Ъ…

Бил Порталски се отдръпна, завъртя се на пета и се втурна да бяга.

Той най-добре знаеше, че така само отлага неизбежното. Но не се ли състои в това и целият живот?

Никой не бе бягал от него след края си. Мнозина бяха опитвали преди този момент, често с невероятна находчивост. Но обичайната реакция на един дух, внезапно запратен от единия свят в другия, беше кротко обнадеждено размотаване. Защо да бяга? Нима би знаел накъде да хукне?

Призрачният Бил Порталски обаче знаеше накъде да хукне.

Ковачницата на Нед Симнел беше заключена през нощта, но това не го възпря. Нито жив, нито мъртъв, духът на Бил Порталски се гмурна през стената.

От огъня в пещта тлееха последните въгленчета. Топла тъма изпълваше ковачницата.

Липсваше обаче призрачната коса, която очакваше да намери.

Бил Порталски се оглеждаше отчаяно.

— ПИСУК?

Малка фигурка с черно наметало седеше на гредата под тавана. Сочеше настойчиво ъгъла.

Той зърна тъмната дръжка, подаваща се иззад купчина дърва. Помъчи се да я хване с пръсти, не по- плътни от сянка.

— НАЛИ МИ ОБЕЩА ДА Я УНИЩОЖИ?!