Жътварят

— Никой ли не се сеща за друго? — подкани Ридкъли.

Не му отговориха.

— Е, поне розите са хубави — призна Деканът.

— Бързо се върна — учуди се госпожица Флитуърт, когато Бил Порталски довлече брезента.

— НАЛИ? — съгласи се той небрежно.

Тя му помогна да покрият струпаните снопи и да затиснат краищата на платнището с камъни. Вятърът дърпаше брезента, сякаш нарочно искаше да го измъкне от ръцете му. Със същия успех би бутал планина.

Дъждът плющеше по полето през раздърпаната мъгла, блещукаща в синьо от статичните заряди.

— За пръв път виждам такава нощ — оплака се госпожица Флитуърт.

Пак изтрещя гръмотевица. По хоризонта играеха плетеници от мълнии.

Тя хвана ръката на Бил Порталски.

— Няма ли… фигура на хълма? Май ми се привидя… нещо.

— НЕ Е НИЩО ПОВЕЧЕ ОТ НЕУГЛЕДЕН МЕХАНИЗЪМ.

Пак ги заля ослепителна светлина.

— На кон? — усъмни се госпожица Флитуърт.

Този път нямаше съмнение. Върху най-близкото възвишение се появи конник. С качулка на главата. И държеше косата си гордо, сякаш е бойно копие.

— ПЪЧИ СЕ. — Бил Порталски се обърна и погледна госпожица Флитуърт. — ПЕРЧИ СЕ. НИКОГА НЕ СЪМ СЕ ДЪРЖАЛ ТАКА. ЗАЩО ДА ГО ПРАВЯ? КАКЪВ Е СМИСЪЛЪТ?

Разтвори длан и се появи златният животомер.

— Още колко ти остава?

— МОЖЕ БИ ЧАС. МОЖЕ БИ МИНУТИ.

— Тогава да вървим!

Бил Порталски се взираше в часовника.

— Хайде, де!

— БЕЗПОЛЕЗНО Е. ЗАБЛУЖДАВАХ СЕ. ОТ НЯКОИ НЕЩА НЕ МОЖЕШ ДА ИЗБЯГАШ. НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА ЖИВЕЕ ВЕЧНО.

— Как да не може?

Бил Порталски се стъписа.

— ЩО ЗА ВЪПРОС?!

— Ти ми кажи защо никой не може да живее вечно?

— НЕ ЗНАМ. НЕ Е ЛИ В ТОВА СЪЩИНАТА НА ВСЕЛЕНСКАТА МЪДРОСТ?

— Какво общо има туй с вселенската мъдрост? Няма ли да се размърдаш най-сетне?!

Фигурата на хълма си стоеше на мястото.

Вятърът превръщаше прахоляка във фина кал. Хлъзнаха се по склона и прекосиха забързано двора, накрая влязоха в къщата.

— ТРЯБВАШЕ ДА СЕ ПОДГОТВЯ ПО-ДОБРЕ. ИМАХ НЯКОИ ПЛАНОВЕ…

— Но трябваше и да се ожъне житото.

— ДА.

— Няма ли как да заклещим вратата?

— ЧУВАТЕ ЛИ СЕ КАКВО ГОВОРИТЕ?

— Ами измисли нещо, де! Никой никога ли не успя да се опази от теб?

— НИТО ВЕДНЪЖ — отвърна Бил Порталски с намек за гордост.

Госпожица Флитуърт надникна през прозореца.

— Той се е махнал!

— ТО — поправи я Бил Порталски. — ОЩЕ НЕ Е ТОЙ.

— Добре. То се е махнало. Може да е навсякъде.

— И МОЖЕ ДА МИНЕ ПРЕЗ СТЕНАТА.

Тя го опари с поглед.

— ДА БЪДЕ КАКТО ИСКАТЕ. ДОНЕСЕТЕ ДЕТЕТО. СПОРЕД МЕН Е ПО-ДОБРЕ ДА СМЕ ИЗВЪН КЪЩАТА — Хрумна му нова идея и той се развесели. — ИМАМЕ МАЛКО ВРЕМЕ. КОЛКО Е ЧАСЪТ?

— Знам ли… Ти все спираш часовниците…

— НО НАЛИ НЕ Е НАСТЪПИЛА ПОЛУНОЩ?

— Не ми се вярва да е по-късно от единайсет и четвърт.

— АКО Е ТАКА, ИМАМЕ ТРИ ЧЕТВЪРТИ ЧАС.

— Защо си сигурен?

— ЗАРАДИ МЕЛОДРАМАТА, ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ. СМЪРТ, КОЙТО СЕ ПЕРЧИ НАД ХЪЛМА, ЗА ДА ГО ОСВЕТЯВАТ МЪЛНИИТЕ — с явно неодобрение обясни Бил Порталски. — НЯМА ДА ВЛЕЗЕ В ЕДИНАДЕСЕТ ЧАСА И ДВАДЕСЕТ И ПЕТ МИНУТИ, ЩОМ МОЖЕ ДА СЕ ПОЯВИ В ПОЛУНОЩ.

Тя кимна пребледняла и се шмугна нагоре по стълбата. Върна се след минута-две, увила Сал в одеяло.

— Още спи непробудно.

— ТОВА НЕ Е СЪН.

Дъждът спря, но бурята пак гърмеше из хълмовете. Въздухът цвърчеше и подлъгваше, че е нажежен като в пещ.

— Къде отиваме?

— В ГРАДА.

— За да си близо до косата ли?

— ДА.

Той се скри в плевнята. След малко изведе оседлания Бинки. Възседна го, наведе се и качи пред себе си и нея, и спящото дете.

— АКО СЪМ СБЪРКАЛ В КРОЕЖИТЕ СИ, ТОЗИ КОН ЩЕ ВИ ОТВЕДЕ КЪДЕТО ПОИСКАТЕ.

— Няма да ходя никъде освен в дома си!

— КАКТО ПРЕДПОЧИТАТЕ.

Поеха по пътя към града и Бинки заприпка в тръс. Вятърът брулеше листата от дърветата. От време на време някоя мълния съскаше в небето.

Госпожица Флитуърт се загледа към хълма над стопанството.

— Бил…

— ЗНАМ.

— … то пак е там…

— ЗНАМ.

— Защо не ни преследва?

— НИЩО НЕ НИ ЗАПЛАШВА, ДОКАТО НЕ ИЗТЕЧЕ ПЯСЪКЪТ.

— А когато изтече, ще умреш ли?

— НЕ. ТОГАВА БИ ТРЯБВАЛО ДА УМРА. ЩЕ БЪДА МЕЖДУ ЖИВОТА И ОТВЪДНОТО.

— Бил, стори ми се, че онуй нещо язди… отначало го помислих за нормален кон, но твърде кльощав, обаче…

— ДА, СКЕЛЕТ НА ЖРЕБЕЦ. ПОТРЕСАВАЩО, НО НЕПРАКТИЧНО. И АЗ ИМАХ ТАКЪВ НЯКОГА, САМО ЧЕ МУ ПАДНА ГЛАВАТА.

— Значи от него има полза точно колкото от умрял кон.

— ХА. ХА. МНОГО ОСТРОУМНО, ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ.

— Май е време да спреш с туй „госпожице Флитуърт“.

— ЗНАЧИ МОЖЕ ДА ТЕ НАРИЧАМ РЕНАТА?

Тя се сепна.

— Откъде знаеш, че името ми е Рената? Да, бе… Май си го видял изписано някъде, нали?