Той отстъпи пред самия себе си. Не беше честно на човек като него да се възложи унищожението на такова сечиво. Ами че то беше произведение на изкуството!
Дори нещо по-добро — творение на майстор в занаята.
Отиде при струпаните в единия край дърва и напъха косата зад купчината. Нещо изписука кратичко.
Щеше да постъпи почтено. Сутринта щеше да върне половината пени на Бил Порталски.
Смърт на мишките се появи зад дървата в ковачницата и пристъпи към жалката купчинка козина, останала от плъха, който неволно се изпречи пред косата.
Призракът му стоеше неспокойно до трупчето. Май не се зарадва много на посетителя.
— Писук? Писук?
— ПИСУК — обясни Смърт на мишките.
—
— ПИСУК — потвърди Смърт на мишките.
Призрачният плъх се омърлуши. Смърт на мишките отпусна костелива, но блага лапичка на рамото му.
— ПИСУК.
Безтелесният плъх кимна нещастно. Добре си поживя в ковачницата. Нед май не знаеше що е разтребване, освен това вероятно беше световен шампион по зарязване на недоядени сандвичи. Призрачето вдигна рамене и се помъкна след дребната фигурка с черното наметало. Впрочем какъв друг избор имаше?
Хората прииждаха по улиците. Повечето преследваха колички. Почти всички кошници на колелца биха пълни с онова, което някой бе сметнал за удобно да кара в тях — дърва за огрев, дечица, покупки.
Вече не криволичеха, а напираха слепешката в една и съща посока.
Не беше трудно да възпреш една, като я прекатуриш, за да се въртят колелцата бясно и безцелно. Магьосниците виждаха как мнозина въодушевени граждани се мъчеха да потрошат количките, но те бяха практически неунищожими — огъваха се, без да се чупят, а ако им оставаше дори едно-единствено колелце, правеха неукротими опити да продължат по пътя си.
— Вижте я тая! — разгневи се Архиканцлерът. — Отмъкнала е прането ми! Моето пране! И таз добра!
Разбута гъмжилото, заби жезъла си в телената кошница и я събори.
— По нищо не можем да стреляме безпрепятствено с всички тези цивилни наоколо — оплака се Деканът.
— Количките са стотици! — възклицаваше Лекторът по съвременни руни. — Досущ като вермини!16 Махни се от мен, бе!
Замахна с жезъла си към поредната нахална количка.
Плътната вълна колички напираше да излезе от града. Борещите се с тях хора постепенно изоставаха или падаха под напора им. Само магьосниците останаха насред потока, кряскаха си и отпъждаха телените кошници с жезлите си. Не че магията не помагаше. Напротив, вършеше добра работа. Точно насочено огнено кълбо можеше да превърне количка в хиляди парченца от забавен телен пъзел. Но каква полза? Само миг по-късно други две колички профучаваха през останките на поразената си посестрима.
Около Декана те се превръщаха в капки разтопен метал.
— Той наистина ги громи здраво, а? — подхвърли Старшият наставник, докато двамата с Ковчежника преобръщаха поредната количка.
Деканът не помнеше да се е чувствал по-щастлив. Шестдесетина години се бе подчинявал на правилата за благоприличие, наложени на магьосниците от инстинкта за самосъхранение, но изведнъж получи шанс да се развихри. Досега не знаеше, че дълбоко в душата му се таи настървеното желание да руши и разпарчетосва.
Върхът на жезъла му бълваше огън. Около Декана дрънчаха дръжки, разкривена тел и жално въртящи се колелца. А несекващият приток от мишени само разпалваше радостта му. В теснотията втора вълна от колички се мъчеше да напредне върху онези, които още допираха земята. Не успяваха, но въпреки всичко се опитваха. И то неумолимо, защото третата вълна вече чегърташе отгоре им и ги мачкаше. Само че едва ли „опитваха се“ беше най-уместното описание. То предполага съзнателно усилие и поне нищожна възможност да има състояние „не се опитваха“. Нещо в упоритото настъпление и взаимното газене подсказваше, че количките нямат избор досущ като течаща по склон вода.
Необуздана магия се заби в скрибуцащата метална плетеница. Заваля дъжд от колелца.
— На ви малко гореща тавматургия, мер… — заръмжа Деканът.
— Не ругай! Не ругай! — развика се Ридкъли, който размахваше ръце да отпъди един „скапан мръсник“ от шапката си. — Не се знае какво ще се пръкне!
— Ама че досадници! — по-сдържано изсумтя Деканът.
— Няма смисъл — поклати глава Старшият наставник. — Все едно се стараем да възпрем прилива. Предлагам да се върнем в Университета и да си донесем няколко
— Идеята си я бива — одобри Ридкъли и се озърна към настъпващата стена от разкривена тел. — А имаш ли идея и как да се измъкнем?
Деканът пак се прицели, но жезълът издаде окаян тих звук, който може да се предаде само с буквите „пфффт“. Немощна искра падна на калдъръма.
Уиндъл Пунс ядосано затвори поредната книга. Библиотекарят трепна.
— Нищо не намерих! Вулкани, цунами, божи гняв, безразсъдни магьосници… Не искам да науча как други градове са били
Библиотекарят подреди още една купчина върху бюрото. Уиндъл откриваше поредното предимство на съществуването след смъртта — имаше усет към езиците. Схващаше
Погледна към ъгъла, в който Лупин с удоволствие търпеше превързването на едната си лапа.
— Библиотекарю… — тихичко промълви Уиндъл.
— Ууук?
— Навремето и ти смени вида, към който принадлежеше… Да речем, че срещнеш двойка, която… Представи си, че има вълк, който при пълнолуние се превръща във вълк-мъж. Има и момиче, което пък при пълнолуние е жена-вълчица… Нали разбираш — стигат до един и същ облик, но от противоположните посоки. И накрая се срещат. Какво би им казал? Или ще ги оставиш сами да си подредят някак отношенията?
— Ууук — незабавно отвърна Библиотекарят.
— Да, и аз се изкушавам да постъпя тъй.
— Ууук.
— Но на госпожа Кейк няма да й хареса.
— Ииик ууук.
— Прав си. Е, можеше да не се изразяваш толкова грубо, но си прав. Всеки сам трябва да си оправя личния живот.
Уиндъл въздъхна и обърна следващата страница. Очите му зейнаха.
— Град Кан Ли… Чувал ли си за него? Коя е тая книга? Аха, гримоарът „Ако щете — вярвайте“ на Гологръб. Тук е написано… „малки колички… никому не било известно откъде са дошли… толкова полезни, че били наети хора да ги събират и да ги докарват в града… изведнъж се втурнали като побесняло стадо… хората ги последвали и що да видят — нов град извън стените на Кан Ли, сякаш целият построен от сергии… натам се устремили всички колички…“ Май има нещо…
„Още не разбирам докрай тая история. Човекът Колкото Кофа мисли, че това са размножаващи се градове. Не ми се вярва.“
„Градът е жив. Ако си някой муден великан като Боровете-бройкаджии и гледаш град, какво ще видиш? Израснали сгради, отблъснати нашественици, загасени пожари. Ще знаеш, че градът е жив, но няма да
