Жътварят

звезди. Изпразвали са се, губели са крепящия ги дух, какъвто и да е той.“

Той стана.

— Библиотекарю, накъде хукнаха всички?

— Ууук ууук.

— Такива са си. И аз щях да постъпя като тях, когато бях жив. Втурват се, без да помислят. Дано боговете ги благословят и закрилят, ако успеят да отделят малко време от семейните си свади.

„Ами сега? Мислих достатъчно, но какво ще направя накрая?“

„Ще се втурна натам, разбира се. Само че по-бавно.“

Точката, в която се струпа купчината от колички, вече не се виждаше. Долу нещо се вършеше. Бледосиньо сияние покриваше огромната пирамида от разкривен метал. Дълбоко в грамадата понякога проблясваха мълнии. Още кошници на колелца се забиваха с все сила в купчината като астероиди, събиращи се около ядрото на нова планета. Някои от новодошлите се държаха различно от гъмжилото. Насочваха се към зейналите в пирамидата тунели и изчезваха в светещото ядро.

Върхът на металната планина се размести, нещо се промуши и изскочи над отломките. Беше лъскав шип, увенчан с двуметрово кълбо. Постоя така минута-две, но щом ветрецът го изсуши, кълбото се разпадна на парчета.

Разсипаха се бели късчета, повеят ги подхвана и ги изсипа над Анкх-Морпорк и тълпите зяпачи.

Едно от тях се носеше на зигзаг над покривите, накрая се приземи лекичко в краката на Уиндъл Пунс, който тъкмо се затътряше извън Библиотеката.

Още беше влажно и на него имаше надпис. Или поне опит за надпис. Наподобяваше странните органични писмена в кълбата със снежинки — думи, надраскани от нещо, което и понятие си няма от азбука.

РАЗПРОДАЖБА!

РАЗПРОДАЖБА!!

РАЗПРОДАЖБА!!!

ЗАПОЧВА ОТ УТРЕ!!!

Уиндъл излезе през портата на Университета. Хората го подминаваха на плътни колони.

Той познаваше съгражданите си. Бяха готови да зяпат каквото и да било. И се хващаха на въдичката, щом видеха изречение, завършващо с повече от един възклицателен знак.

Долови, че нещо го дебне, и се обърна. Една количка го наблюдаваше от пресечката. Тя веднага отстъпи и се скри.

— Какво става, господни Пунс? — недоумяваше Людмила.

Имаше нещо сбъркано в израженията на минувачите. Бяха се изцъклили в непоклатимо жадно очакване.

Не беше нужно да е магьосник, за да усети опасността. А сетивата на Уиндъл работеха с мощността на прегрят мотор.

Лупин подскочи, хвана със зъби реещо се листче и му го донесе.

СМАЙВАЩИ

НАМАЛЕНИЯ!!!!!

Уиндъл печално поклати глава. Пет възклицателни знака — отличителен белег на безумието.

Тогава чу музиката.

Лупин седна на задните си лапи и зави.

В мазето под къщата на госпожа Кейк караконджолът Шлепел поспря, преди да дояде третия плъх, и се ослуша.

Преглътна набързо и посегна към своята врата.

Людмила рискува да дръпне ръцете си от ушите.

— Що за ужас! Какво е това, господин Пунс?

Той също се опитваше да нахлупи останките от своята шапка върху ушите си.

— Не знам. Би могла да се заблудиш, че е музика, ако никога не си чувала истинска.

Не бяха музикални тонове, а събрани в последователност шумове, вероятно с намерението да образуват мелодични звуци. Така се рисува карта на страна, която никога не си виждал.

Хнийп. Нийп. Хуомп.

— Звучи някъде извън града — налучка Людмила. — Накъдето отиват всички тези хора… Нали не е възможно да я харесват?

— Струва ми се немислимо — кимна Уиндъл.

— Да, обаче… Нали помните неприятностите с плъховете миналата голина? И онзи мъж с музикалния инструмент, чиито звуци уж можели да чуват само плъховете?

— Помня, но той не казваше истината, защото беше мошеник — Изумителния Морис и неговите Учени гризачи…

— Ами ако си представим, че е било вярно?

Уиндъл врътна глава.

— Музика за привличане на хора? За туй ли намекваш? Едва ли. Нали не привлича и нас? Напротив.

— Е, вие не сте човек… в най-точния смисъл на думата — напомни Людмила. — Пък и аз…

Тя млъкна и се изчерви.

Уиндъл благо я потупа по рамото.

— Добър довод. Да, имаш право.

Друго не можа да измисли.

— Вие се досетихте, нали? — смънка тя, без да го погледне.

— Да. И не мисля, че има от какво да се срамуваш, ако туй те утешава.

— Мама все ми казва, че ще стане страшно, ако някой някога научи истината!

— Май зависи кой ще научи — възрази Уиндъл и се озърна към Лупин.

— Защо вашето куче ме гледа така? — учуди се Людмила.

— То е изключително умно — похвали го Уиндъл.

Порови в джоба си, изхвърли две шепи пръст и извади бележника. До следващото пълнолуние оставаха двадесет дни. Щеше да чака с любопитство.

Металните парчета в купчината започнаха да пропадат навътре. Около нея свистяха кръжащи колички, а множество жители на Анкх-Морпорк стояха наоколо в широк кръг и се опитаха да надзърнат вътре. Смахнатата музика цепеше въздуха.

— Ето го и господин Диблър — кимна Людмила, докато минаваха безпрепятствено през тълпата.

— Какво продава тоя път?

— Не забелязвам да продава нещо.

— Толкова ли сме загазили? Явно ни предстоят големи неприятности.

От една пролука в грамадата струеше синя светлина. Натрошени късчета от кошници падаха на земята като метални есенни листа.

Уиндъл се наведе сковано и вдигна една островърха шапка. Беше газена от много колички, но още личеше, че мястото й е на нечия глава.

— Вътре има магьосници — съобщи той.

Сребристо сияние се плъзгаше мазно по метала. Уиндъл протегна ръка, тлъста искра изскочи и потъна в