Жътварят

пръстите му.

— Хъм… Сериозен потенциал…

До ушите му стигна викът на вампирите.

— Ехо-о! Господин Пу-унс!

Обърна се. Сполетя го семейство Несерато.

— Ние искахме… тоезт изкахме да дойдем по-зкоро, но…

— … все не можех да намеря проклетото копче на яката — процеди сгорещеният и вбесен Артър.

Носеше сгъваем оперен цилиндър, богато надарен със сгъваемост, но оскъден откъм цилиндричност. Артър сякаш се движеше под мях на акордеон.

— О, здравейте.

Уиндъл откриваше някаква страховита трогателност в стремежа на семейство Уинкингс да се придържа точно към представите си за вампиризма.

— Нямам чезтта да зъм зрещала младата дама — промълви лъчезарно Дорийн на Людмила.

— Моля? — озадачи се Уиндъл.

— Дорийн… да, де, графинята всъщност пита кое е това момиче — с досада обясни Артър.

— Знам добре какво съм казала — сопна се Дорийн с по-привичния говор на човек, отраснал в Анкх- Морпорк. — Откровено казано, ако оставех всичко на тебе, щяхме да се излагаме час по час…

— Името ми е Людмила — представи се момичето.

— Много ми е приятно — любезно изрече графиня Несерато. Подаде ръка, която несъмнено щеше да е тънка и бледа, ако не беше розова и дебеличка. — Радваме зе да зрещнем звежа кръв. Ако ви зе приизка да хапнете кучешка бизквитка, нашата врата е винаги отворена за ваз.

Людмила се озърна към Уиндъл.

— Да не ми е написано на челото?

— Те са по-особени хора — кротко я успокои той.

— И аз предположих — хладнокръвно го увери момичето. — До днес не познавах човек, който носи театрална пелерина денем.

— Пелерината е задължителна — заяви граф Артър. — Заради крилете, ако ме разбирате. Вижте…

Разпери пелерината с драматичен жест. Кратко всмукване и във въздуха увисна малък дебел прилеп. Той погледна надолу, писна гневно и заби нос в земята. Дорийн го вдигна за краката и го изтупа.

Нов шум и Артър си възвърна предишния облик с главата надолу.

— Има нужда от засилване, така да се каже — обясни Дорийн. — Ако е по-ниско от втория етаж, не успява да набере скорост.

— Извинете — намеси се Уиндъл. — Музиката не ви ли влияе?

— Само ме смъдят зъбите от нея — сърдито отвърна Артър. — Едва ли е нужно да ви обяснявам, че за един вампир това никак не е приятно.

Уиндъл наблюдаваше тълпата. Никой дори не поглеждаше към членовете на „Ново начало“.

— Те сякаш… Те зякаш чакат нещо — установи Дорийн.

— Стряскащо — промълви Людмила.

— Няма лошо — вдигна рамене Дорийн. — И ние зме зтрязкащи.

— Господин Пунс иска да влезе в тази купчина.

— Браво на него — зарадва се Артър. — Нека ги накара да спрат гадната музика.

— Но вътре може би има гибелни опасности! — упорстваше Людмила.

Уиндъл плесна с ръце и ги потри замислено.

— Ето в какво е нашето предимство…

Навлезе в сиянието.

Светлината сякаш се и мънкаше отвсякъде и безмилостно заличаваше всяка сянка. Беше несравнимо по-ярка от слънчевите лъчи, но по нищо не приличаше на тях заради синия си оттенък, който режеше очите като нож.

— Графе, добре ли сте?

— Всичко е наред — увери го Артър.

Лупин заръмжа.

Людмила дръпна една метална плетеница.

— Отдолу има… мрамор. А може би само прилича на мрамор. Оранжев. — Плъзна ръка по повърхността. — И е топъл. Мраморът обикновено не е топъл, нали?

Уиндъл клекна непохватно, за да огледа пода.

— Не вярвам някой да е построил туй чудо… — промърмори на себе си.

„Пукнатини. Трябва да има пукнатини. Ръбове, пролуки, където едно парче е снадено с друго. Не е обичайно всичко да е цяло. И малко лепкаво.“

А, ето и някакъв ръб. Не в тесния смисъл на думата. Мраморът ставаше прозрачен като прозорец и откриваше изглед към друго ярко осветено пространство. Вътре имаше някакви неща, неясни и наглед стопени, но при тях не можеше да се влезе отникъде.

Уиндъл плъзна пръсти по прозрачната повърхност. Тук всичко беше на правоъгълници. Имаше ъгли, а от двете страни на коридора се редяха прозрачни части от стените. И антимузиката изобщо не спираше.

Не би могло да е живо, нали? Живите твари обикновено са… по-закръглени.

— Какво ще кажеш, Лупин?

Лупин излая.

— Хъм. Не ми помагаш много.

Людмила приклекна до Уиндъл.

— Как така никой не го е построил?

Той се почеса по темето.

— Не съм сигурен… но си мисля, че… това нещо е избълвано.

— Избълвано ли?! Как? От кого?!

Озърнаха се. Една количка изхвърча от страничен тунел, подхлъзна се и изчезна в отсрещно разклонение на коридора.

— Да не е от тях? — промълви Людмила.

— Едва ли. Струва ми се, че те са по-скоро слуги. Като при мравките. Или в пчелен кошер.

— Това ли е медът в такъв кошер?…

— Не знам. Но още не е узряло. Като гледам, не е съвсем завършено. И никой да не докосва нищо.

Продължиха напред. Коридорът свършваше в широка ярка кухина с таван като купол. Стълби се изкачваха и слизаха към други етажи, имаше фонтан и цяла горичка от растения в саксии с твърде благоденстващ вид, за да са истински.

— Нали е много приятно за окото? — зарадва се Дорийн.

— Все си мисля, че тук трябва да има хора — промърмори Людмила. — На тълпи.

— Поне знам, че има магьосници. Половин дузина от тях не могат да изчезнат безследно.

Петимата се скупчиха в по-плътна групичка. В коридора, по който дойдоха, лесно биха се разминали два слона.

— Как мислите, не е ли най-добре да си излезем? — предложи Дорийн.

— Каква полза? — вдигна рамене Уиндъл.

— Поне няма да сме тук.

Уиндъл се въртеше на място и броеше. От площадката под купола започваха пет коридора.

— Предполагам, че е същото и горе, и долу…

— Тук е много чисто — нервно отбеляза Дорийн. — Нали, Артър?

— Да, много е чисто.

— Какъв е този шум? — учуди се Людмила.

— Шум ли?

— Сякаш някой смуче нещо.

Артър се озърна с внезапно пробудил се интерес.

— А, не съм аз.