Жътварят

— Артър!

В облика си на прилеп Артър се оказа учудващо тежък. Уиндъл го държеше за ушите като уродлива топка за боулинг и се мъчеше да се прицели.

— Не забравяй, че принадлежа към застрашен от изчезване вид! — изцвърча прилепът, когато Уиндъл замахна.

Хвърли точно. Артър изпърха до диска в тавана и заби ноктите си в него.

— Можеш ли да го помръднеш?

— Не!

— Тогава се хвани здраво и пак се преобрази в човек.

— Не!

— Ние ще те хванем.

— Не!

— Артър! — изкрещя Дорийн, която отпъждаше настъпваща количка.

— Добре, де.

За миг всички видяха Артър Уинкингс, вкопчен измъчено в тавана, после рухна върху Уиндъл и Рег, притиснал диска към гърдите си.

Музиката спря отведнъж. От разкъсаната дупка горе се посипаха розови гъвкави тръби, които падаха навити върху Артър и му придаваха вид на порция твърде евтини спагети с топчета кайма. В първия миг фонтаните като че засмукаха водата обратно, после пресъхнаха.

Количките се запънаха. Задните се блъскаха в предните с жално дрънчене.

От дупката още се изсипваха тръби. Уиндъл вдигна една навивка. Имаше неприятен розов оттенък и лепнеше.

— Какво е това според вас? — попита Людмила.

— Според мен — отвърна Уиндъл — най-добре е веднага да се махнем оттук.

Подът затрепери. Фонтаните изхвърлиха струи изпарения.

— Дори още по-бързо — добави Уиндъл.

Архиканцлерът изстена. Деканът тупна по корем. Другите се задържаха на крака, макар и неустойчиво.

— Опомнят се — установи Людмила. — Но като ги гледам, не могат да се качат по стъпалата.

— Мисля, че никой не бива и да помисля за стъпалата — уточни Уиндъл. — Погледни ги.

Вече нямаше подвижни стъпала. Лъщяха черно в светлината без сенки.

— Разбирам — кимна Людмила. — По-скоро бих ходила в блато.

— И вероятността да оцелееш щеше да е по-голяма.

— Няма ли някоя гладка рампа? Откъде минават количките?

— Навреме се сети.

Людмила се загледа преценяващо в телените кошници, които се мотаеха безцелно.

— Май се сещам още нещо…

Докопа една плъзгаща се край нея дръжка. Количката се възпротиви за миг, но не получи никакви заповеди и се укроти.

— Който може да ходи — ще ходи, другите ще ги бутаме — заяви тя. — Ела насам, дядко.

С леко побутване тя накара Ковчежника да се свие в количката. Деканът бе стоварен върху него.18

— А сега накъде? — попита Дорийн.

Две плочки се надигнаха и около тях се разстла гъста сивкава пара.

— Трябва да е никъде към края на коридорите — предположи Людмила. — Да вървим.

— Как мислите, не нанесохме ли излишни щети? — обезпокои се Артър. — Дали да не оставим бележка…

— Ъхъ, ако искаш, тутакси ще напиша нещо на стената — съгласи се Рег Шу.

Хвана дръжката на немощно инатяща се количка-работник и така я фрасна в близката колона, че колелцата й се разлетяха.

Уиндъл проследи с поглед как клуб „Ново начало“ пое нагоре по един коридор, тикайки колички с магьосници първо качество.

— Брей, брей… Толкова просто било. Не направихме кой знае какво. Почти нямаше напрегнати моменти.

Понечи да тръгне, но не успя да мръдне.

Розови тръби се измъкваха от пода и вече се увиваха стегнато около краката му.

Още плочки подскачаха във въздуха. Стъпалата се пръснаха и откриха тъмна, назъбена и преди всичко жива тъкан, която ги бе задвижвала. Стените туптяха и хлътваха навътре, мраморът се напукваше, под него се подаваше нещо алено-розово.

„Разбира се — отбеляза мъничка невъзмутима част от съзнанието на Уиндъл, — тези неща не са наистина реални. И сградите не са наистина живи. Всичко е само метафора, но в момомента метафорите са като запалени свещи в цех за фойерверки.“

„И щом стигнах дотук, що за твар е тяхната царица? Може да е като пчелата- майка, само че тая тук е също и целият кошер. Или като оня наутилус, който си уголемява черупката, докато расте. А като гледам как се разкъсват подовете, твърде много прилича на ужасно ядосана морска звезда.“

„Питам се обаче как ли градовете се бранят от такава напаст? Обикновено живите същества постигат накрая някаква защита срещу хищниците. Отрови, жила, шипове и какво ли не.“

„Тук и сега май аз съм защитата. Старото жило Уиндъл Пунс.“

„Поне мога да се погрижа другите да се измъкнат живи и здрави. Я сега тая твар да усети, че съм тук…“

Той се наведе, сграбчи с двете си ръце пулсиращите тръби и дръпна с все сила.

Яростният чегъртащ вой на царицата се чу чак в Университета.

Буреносните облаци се събираха към хълма, трупаха се и надвисваха с изумителна бързина. Някъде в ядрото им проблясваха мълнии.

— ТВЪРДЕ МНОГО ЖИВОТ СЕ Е СЪБРАЛ НАОКОЛО — отбеляза Смърт. — НЕ ЧЕ СЕ ОПЛАКВАМ. КЪДЕ Е ДЕТЕТО?

— Сложих я в леглото. Вече спи нормално.

Мълния се заби във възвишението. Последва тракане и стъргане някъде недалеч.

Смърт въздъхна.

— А, ОЩЕ МЕЛОДРАМА.

Заобиколи плевнята, за да вижда по-добре тъмните ниви. Госпожица Флитуърт го следваше по петите, сякаш й служеше като щит срещу незнайните опасности.

Синьо сияние пращеше зад живия плет. И се движеше.

— Туй пък какво е?

— ДОСКОРО БЕШЕ КОМБИНИРАНАТА ЖЪТВАРКА.

— Беше ли? А сега какво е?

Смърт се взря в събралите се зрители.

— СЕГА Е ЖАЛКИЯТ ГУБЕЩ В ИГРАТА.

Жътварката наближаваше устремно през подгизналите поля, прътите развяваха зеблото, лостовете мърдаха сред нажежено син ореол. Тегличите за коня се мятаха безполезно.

— Но как върви без кон? Нали вчера я теглеше кон!

— НЯМА НУЖДА ОТ НЕГО.

Той пак се озърна към сивите зрители. Вече се рееха в няколко редици.

— Бинки още е на двора. Да вървим!

— НЕ.

Комбинираната жътварка ускоряваше към тях. Свистенето на остриетата се превръщаше във вой.

— Да не е ядосана, че й открадна брезента?