— Вкусен ли ти е лютият сос, а?! — изрева Архиканцлерът.
— Така ти се пада, ферментирал боклук!
— Ха, знаем ние как да ритаме задници! — провъзгласи Деканът.
— Модо казва, че има още три торища — намеси се Ковчежникът.
Млъкнаха.
— Защо не отидем да си вземем жезлите? — предложи Деканът.
Ридкъли побутна с крак парче от избухналата купчина.
— И мъртвите неща оживяват — мърмореше ядно. — Не ми харесва. Какво ни чака тепърва? Ходещи статуи ли?
Магьосниците вдигнаха погледи към статуите на покойните Архиканцлери, наредени край стените в Голямата зала, а и в повечето коридори на Университета. Достойното учебно заведение съществуваше от хилядолетия, а средният престой на Архиканцлерите на поста беше единадесет месеца. Имаше множко техни изваяния.
— От сърце ги го казвам — да не беше изтърсил тази приказка — намуси се Лекторът по съвременни руни.
— Ами хрумна ми, какво да правя — сопна се Ридкъли. — Хайде, време е да видим какво правят другите торища.
— Ха така! — изпъчи се Деканът, обзет от необуздан и чужд за магьосниците пристъп на мъжкарство. — Да покажем колко сме корави! Ъхъ! Корави ли сме, а?
Архиканцлерът изви вежди и огледа останалите.
— Е, корави ли сме?
— Ъ-ъ… Чувствам се сравнително корав — установи Лекторът.
— Аз съм се вкоравил, та няма накъде повече — сподели Ковчежникът. — Защото краката ми измръзнаха без ботуши.
— Щом всички са корави, ще бъда и аз — смили се Старшият наставник.
Ридкъли пак се обърна към Декана.
— Ами както излиза, всички сме корави.
Над планините се трупаха облаци. Бил Порталски крачеше широко по първата нива, хванал в ръце една обикновена коса от стопанството. Най-острата бе скътал в тъмно ъгълче на плевнята, за да не я притъпи ветрецът. Зад него вървяха неколцина от арендаторите на госпожица Флитуърт, връзваха снопи и ги трупаха. Бил Порталски вече знаеше, че тя никога не е наемала повече от един ратай. На други помощници плащала само при нужда, за да пести пенсовете.
— И туй доживях да видя, как се жъне с коса — спомена някой от мъжете. — Тая работа се върши със сърп…
По пладне спряха да хапнат в сянката на живия плет.
Досега Бил Порталски не бе обръщал повече внимание на лицата и имената, отколкото налагаше работата му.
По склона се люшкаше узрялото жито. Състоеше се от отделни стръкове с налети класове. Може би всеки клас беше различим за останалите и си имаше десетина чудатости. Но в очите на жътваря всички бяха част от бъдещите снопи.
Вече започваше да разпознава едва доловимите различия.
До него седяха Уилям Чучура, Уилс Дърдоркото и Дук Потурите. Съдейки по сякаш продъбената им кожа, наближаваха преклонна възраст. Вярно, в градчето имаше млади мъже и жени, но наглед изведнъж прескачаха в старостта без никакви междинни периоди. И оставаха стари задълго. Госпожица Флитуърт подмяташе, че навремето за да открият гробище, наложило се да праснат някого по кратуната с лопата.
Уилям Чучура пееше, докато работеше. Уилс Дърдоркото не продумваше. Чучура спомена, че затова му лепнали такъв прякор. Бил Порталски не схвана логиката, колкото и да беше достъпна за другите. Дук бе получил името си от родители, които желаели децата им да се издигнат в обществото, макар и да си представяли процеса твърде опростено. Братята на Дук се казваха Лорд, Граф и Крал.
Седяха под плета и проточваха почивката. От единия край на редичката се чуваше бълбукане.
— Ех, не беше лошо лятото — изказа мнение Чучура. — И временцето е тъкмо като за жътва.
— Снощи видях един паяк да си тъче паяжината отзад напред — сподели Дук. — Туй си е знак, че ще се разрази страшна буря.
— И как тъй паяците познават кога ще има буря?
Уилс Дърдоркото подаде голямата глинена стомна на Бил Порталски. Вътре нещо се плискаше.
— КАКВО Е ТОВА?
— Ябълков сок — обясни Чучура.
Другите се изсмяха.
— АХА — промълви Бил Порталски. — СИЛЕН СПИРТЕН ДЕСТИЛАТ, ПРОБУТАН НА ШЕГА НА НЕПОДОЗИРАЩИЯ НОВАК. ЗА ДА ИЗВЛЕЧЕТЕ ПРОСТИЧКО ВЕСЕЛИЕ ОТ ФАКТА, ЧЕ НЕВОЛНО СЕ Е ОПИЯНИЛ.
— Леле, как го извъртя — възхити се Чучура.
— Видях и лястовичките да прелитат ниско — вметна Дук. — И яребиците се потулиха в гората. И наоколо е пълно с едри охлюви. И…
— Мене ако питаш, тия животинки бъкел не отбират от метеорология — отсече Чучура. — Май ти ходиш да ги подучваш. Нъл тъй, момчета? „Ей, господин Паячко, иде страшна буря, я вземи да направиш нещо, дето го има във фолклора.“
Бил Порталски отпи още една глътка.
— А КАК Е ИМЕТО НА КОВАЧА В ГРАДЧЕТО?
Чучура кимна.
— За Нед Симнел говориш, живее до площада. Много е зает покрай жътвата.
— И АЗ ИМАМ ПОРЪЧКА ЗА НЕГО.
Бил Порталски се надигна и закрачи към пътя.
— Бил…
— ДА?
— Като ще ходиш дотам, остави ни ракията.
Ковачницата беше тъмна и задушна в лятната жега. Но Бил Порталски имаше много остро зрение.
Нещо шаваше под сложно сглобени парчета метал. Оказаха се краката на мъж. Тялото му се губеше някъде в машинарията и само издаваше по някое сумтене отвътре.
Една ръка се показа, щом Бил Порталски пристъпи натам.
— Навреме идваш. Я ми подай втулка осми номер.
Бил огледа всеки тезгях. Навсякъде имаше най-различни инструменти и детайли.
— Хайде, де! — подкани гласът от машината.
Бил Порталски хвана наслуки първото късче обработен метал и го пусна в чакащата длан. Ръката се вмъкна вътре. Метал се удари в метал, последва охкане.
— Казах
— НЕ РАЗБИРАМ — потвърди Бил Порталски. — НО СЪЖАЛЯВАМ.
Мълчание.
— Ти да не си младият Егбърт?
— НЕ. АЗ СЪМ СТАРИЯТ БИЛ ПОРТАЛСКИ.
Със звън на опънати пружини и тенекиен тропот горната половина от човека се измъкна. Принадлежеше на младеж с черна къдрава коса, почернено лице, черна фланела и черна работна престилка. Плъзна парцал по лицето си и се откри розова ивица. Мигна, за да махне капките пот от клепачите си.
