Жътварят

— ДА?

— Коприна — промълви госпожица Флитуърт. — Най-фината бяла коприна. По-истинска от тая няма. И никога не е носена.

След малко той внимателно взе плата от ръката й.

— БЛАГОДАРЯ ВИ.

— Е… — Тя се оживи. — Друго не остана, нали?

Той замахна с острието, което издаде звук, подобен на „уумммм“. В ковачницата тлееха последните въгленчета, но острието светеше с режещ очите блясък.

— Наострено с коприна — поклати глава тя. — Кой би повярвал?

— И ОЩЕ Е ТЪПО.

Бил Порталски огледа ковачницата и се шмугна в един ъгъл.

— Какво намери?

— ПАЯЖИНА.

Разнесе се проточено скимтене, сякаш някой изтезаваше мравки.

— Има ли полза?

— ОЩЕ Е ТЪПО.

Тя видя Бил Порталски да излиза решително и забърза подире му. Той застана насред двора и обърна острието с ръба към слабичкия ветрец на ранното утро.

Острието бръмчеше.

— Но още колко може да се наточи, пусто да остане?

— МОЖЕ ДА БЪДЕ И ПО-ОСТРО.

В курника петелът Сирил се събуди и зяпна умърлушен мъчителните букви. Пое си дъх.

— Кру-кву-ли-бу!

Бил Порталски се вторачи в хоризонта към Ръба, после огледа преценяващо хълмчето зад къщата.

Устреми се напред, стъпалата му потракваха по земята.

Госпожица Флитуърт се задъхваше по склона, а светлината на новия ден нахлуваше покрай нея. Бил Порталски не помръдваше, само острието се въртеше в пръстите му към лъчите на слънцето.

Накрая като че остана доволен.

Замахна, за да провери резултата.

Госпожица Флитуърт опря ръце на хълбоците си.

— О, не се занасяй — сгълча го. — Никой ни-/що/не/мо-/же/да/на-/то-/чи/със/свет-/ли-/на.

Тя млъкна стресната.

Той пак замахна.

— Ама/че/ра-/бо-/та…

Бил Порталски отпусна острието с върха надолу.

— СЕГА Е НАТОЧЕНО.

Озъбената му усмивка посърна, доколкото това изобщо е възможно.

Госпожица Флитуърт се обърна да проследи погледа му и зърна мъгляви очертания над житото.

Напомняха за сива роба, празна, но въпреки това запазваща формата си, сякаш простряна да съхне дреха се издуваше от вятъра.

Силуетът трепна и се разми във въздуха.

— Видях го — процеди тя.

— НЕ БЕШЕ ТОЙ, А ЕДИН ОТ ОНЕЗИ…

— Кои?

— ТЕ СА ЕДИН ВИД… — Бил Порталски размаха ръка, търсейки думи — … СЛУЖИТЕЛИ. НАБЛЮДАТЕЛИ. РЕВИЗОРИ. ИНСПЕКТОРИ.

Очите на госпожа Флитуърт се присвиха.

— Инспектори ли?! Нещо като бирници?

— ДА, БИХТЕ МОГЛА ДА ГИ ОПРИЛИЧИТЕ…

Лицето й грейна.

— Ама защо не каза веднага?!

— НЕ ВИ РАЗБИРАМ…

— Татко често ме караше да му се заричам, че никога няма да помагам на бирниците. Разправяше, че като си помисли за тях, трябва да полегне, за да му мине. Най-лоши били смъртта и данъците, ама данъците са по-страшни, щото смъртта не те сполетява всяка година. Почнеше ли да се пеняви за бирниците, излизах от стаята да не го слушам. Гнусни твари. Все ровичкат наоколо, подпитват какво сме скрили под дървата за огрев и в тайниците зад стените на мазето, а пък изобщо не им се полага да си пъхат носовете.

Тя изсумтя.

Бил Порталски се вторачи в нея смаян. Госпожица Флитуърт успяваше да произнесе трисричковата дума „бирници“ така, че звучеше по-скоро като „сган“.

— Още в началото да ми беше рекъл, че тъкмо те са те подгонили — укори го тя. — Бирниците хич не са на почит и уважение в нашия край, от мен да го знаеш. Когато беше жив баща ми, ако някой бирник се мернеше тук самичък, връзвахме му тежести на краката и го мятахме в езерцето.

— ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ, ЕЗЕРЦЕТО Е ДЪЛБОКО ДВЕ ПЕДИ.

— Да, ама падаше голям смях, докато бирникът разбере, че не потъва. Брей… Не знаех, че и Там, Горе, имало бирници.

— ИМА ГИ. В ИЗВЕСТЕН СМИСЪЛ.

Тя се примъкна по-наблизо до него.

— Кога ще дойде оня?

— ТАЗИ ВЕЧЕР. НЯМА КАК ДА ПОЗНАЯ ТОЧНО. ДВАМА ЖИВЕЯТ С ВРЕМЕТО В ЕДИН ЖИВОТОМЕР. ЗАТОВА НЕ Е СИГУРНО.

— Не знаех, че някой може да даде от времето си на друг.

— Вие, хората, го правите постоянно.

— Но поне за тая вечер си сигурен, нали?

— ДА.

— И ще има полза от острието, а?

— НЕ ЗНАМ. ТОВА Е ШАНС ЕДНО НА МИЛИОН.

— О-о… — Тя като че се замисли. — Значи нямаш друга работа през деня?

— Е, И?

— Ами тогава започни да прибираш реколтата.

— КАКВО?!

— Да си заемеш ума с нещо друго. Пък и аз ти плащам шест пенса на седмица. Парите са си пари.

И къщата на госпожа Кейк се намираше на Брястовата улица. Уиндъл потропа на вратата.

След малко някой подвикна сдържано отвътре:

— Кой е отвън?

Уиндъл понадигна капака на пощенската кутия.

— Извинете, вие ли сте госпожа Кейк?

Вратата се отвори.

Госпожа Кейк не беше такава, каквато Уиндъл си я представяше. Беше едра, но не дебела. Просто заемаше пространство в мащаб, малко надвишаващ нормалния. Такива хора обикновено се гърбят леко и гледат виновно заради това, че надвисват. Имаше и прекрасна коса. Обгръщаше главата й като корона и падаше по гърба й като наметало. Ушите й обаче бяха едва доловимо заострени, а зъбите й, макар прекрасни и бели, отразяваха плашещо светлината. Уиндъл се изуми от бързината, с която изостреният му усет на зомби стигна до правилния извод. Погледна надолу.

Лунни беше настръхнал от вълнение, дори забрави да размаха опашка.

— Не ми се вярва, че вие сте госпожа Кейк — учтиво промълви Уиндъл.