Тя пак огледа хоризонта за нещо интересно.
— Ей, жнаеш ли… жнаеш ли, че е петък?
— ДА.
— А аж ши намерих една лъжичка.
Бил Порталски се усети, че очаква някакво продължение. Не бе свикнал да общува с хора, които задържат вниманието си на една тема не по-дълго от три секунди.
— Ти нали работиш при гошпожица Флитуърт?
— ДА.
— Моят татко кажа, че ти добре ши намештил краката ши под машата там.
Бил Порталски не успя да съчини отговор, защото не разбра смисъла на подмятането. Беше от изреченията, които хората изричат преспокойно, прикривайки грубостта зад намеци, предадени понякога само с глас или поглед. Детето обаче още не владееше този майсторлък.
— Татко кажва още, че тя криела пълни шандъци ш имане.
— НИМА?
— Пък аж ши имам две парички по едно пени.
— ОХО…
— Сал!
И двамата се озърнаха — госпожа Лифтън стоеше на прага.
— Време ти е да си лягаш. Стига си дотягала на господин Порталски.
— О, УВЕРЯВАМ ВИ, ЧЕ ТЯ ИЗОБЩО НЕ МИ Е…
— Кажи „лека нощ“.
— Ама шкелетите как жашпиват? Нали не могат да ши жатворят очите, щото…
Той дочуваше приглушените им гласове откъм кръчмата.
— Не бива да наричаш така господин Порталски само защото е… твърде… кльощав…
— Няма штрашно. Той не е от умрелите шкелети.
В гласа на госпожа Лифтън се промъкна типичното объркване на човек, който просто не желае да повярва на очите си.
— Може да е бил болен.
— Че един шкелет може ли да е болен?
Бил Порталски се върна в стопанството, потънал в тежък размисъл.
Прозорецът на кухнята беше осветен, но той отиде направо в плевнята, качи се по стълбата и легна в сеното.
Можеше да отлага сънищата, но нямаше как да избяга от спомените.
Взря се в мрака.
След малко чу меки стъпки. Обърна се.
Колона от бледи призрачета на плъхове припкаха по таванската греда над главата му и избледняваха в движение, накрая остана само звукът.
Следваше ги един… силует.
Беше висок около педя. Носеше черно наметало. Държеше малка наточена коса в едната си костелива лапичка. Бяла костена муцунка се подаваше изпод сенчестата качулка.
Бил Порталски протегна ръка и го свали от гредата. Силуетът не се възпротиви, а се изпъчи върху дланта му и впери в него поглед, какъвто си разменят признатите професионалисти.
Бил Порталски промълви:
— ЗНАЧИ ТИ СИ?…
Смърт на мишките кимна.
— ПИСУК.
— ПОМНЯ ТЕ, КОГАТО БЕШЕ ЧАСТ ОТ МЕН — спомена Бил Порталски.
Смърт на мишките изписука отново.
Бил Порталски порови в джобовете на работните си дрехи. Бе пъхнал там остатъка от обяда си. Аха, ето го.
— ПРЕДПОЛАГАМ, ЧЕ МОЖЕШ ДА ВИДИШ СМЕТКАТА И НА ПАРЧЕ СИРЕНЕ?
Смърт на мишките прие сиренето с благодарност.
Бил Порталски веднъж (само веднъж, разбира се) навести един старец, който бе прекарал почти целия си живот заключен в килия на върха на кула заради приписано му злодеяние. Старецът разнообразяваше дните си с опитомяване на птички, за да си има компания. Те цвъкаха на постелята му и го лишаваха от храна, но той ги търпеше и се усмихваше, когато кацаха и отлитаха от перваза пред зарешетения прозорец. Тогава Смърт не можа да разбере кому е притрябвало да се увлича по подобни глупости.
— НЯМА ДА ТЕ БАВЯ — подхвърли. — ПРЕДПОЛАГАМ, ЧЕ ИМАШ РАБОТА, СРЕЩИ С ДРУГИ ПЛЪХОВЕ. ЗНАМ КОЛКО СИ ЗАЕТ.
Вече разбираше.
Остави фигурката на гредата и се излегна.
— ОТБИВАЙ СЕ, АКО МИНАВАШ НАБЛИЗО.
Бил Порталски пак се зазяпа в тъмата.
Сънят… Долавяше как го дебне наоколо. Сънят, понесъл цял куп видения.
Лежеше в мрака и се бореше да го отблъсне.
Крясъците на госпожа Флитуърт го накараха да се изправи в миг и замалко му олекна, че не секнаха със събуждането.
Вратата на плевнята се блъсна в стената.
— Бил! Слез бързо!
Той напипа с крак първото стъпало.
— КАКВО СЕ Е СЛУЧИЛО, ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ?
— Нещо се е подпалило!
Хукнаха през двора и продължиха на бегом по пътя. Небето над градчето червенееше.
— Размърдай се, де!
— НО ПОЖАРЪТ НЕ Е ПРИ НАС.
— Ама целият град може да пламне! Прехвърля се по тия сламени покриви, преди да се усетиш!
Стигнаха до окаяното подобие на градски площад Пожарът бе обхванал кръчмата, сламата на покрива отскачаше нагоре с рев на милиони искри.
— Гледай ги, бе, стърчат като вкаменени! — заръмжа госпожица Флитуърт. — Ей я там помпата, всички имат кофи вкъщи, ама може ли да се свърти толкоз проста мисъл в кратуните им?!
Недалеч от тях започна схватка — двама от клиентите на кръчмата възпираха Лифтън да не нахълта в къщата. Той виеше в лицата им.
— Момиченцето му е вътре — сепна се госпожица Флитуърт. — Нали туй каза?
— ДА.
Пламъците закриваха като завеси всеки прозорец.
— Трябва да има начин! — настръхна тя. — Ако намерим стълба…
— НЕ БИВА.
— Какво?! Поне ще опитаме. Как тъй ще зарязваме хората в беда!
— ВИЕ НЕ РАЗБИРАТЕ — изрече Бил Порталски. — НАМЕСАТА В СЪДБАТА ДОРИ НА ЕДИН-ЕДИНСТВЕН ЧОВЕК МОЖЕ ДА УНИЩОЖИ СВЕТА.
Госпожица Флитуърт го огледа стъписано, сякаш смяташе, че току-що е полудял.
— Що за тъпотии дърдориш?
— ИСКАМ ДА КАЖА, ЧЕ ЗА ВСЕКИГО НАСТЪПВА МОМЕНТЪТ ДА УМРЕ.
Тя се облещи. После замахна и го цапардоса по лицето с опакото на дланта си.
Лицето се оказа по-твърдо, отколкото очакваше. Госпожица Флитуърт изохка и си духна на пръстите.
— Махаш се от стопанството ми още
Врътна се и затича към помпата.
