Жътварят

че е време за сън. Тогава той се върна в плевнята и заспа.

Бил Порталски не долови идването му. Но сивият силует вече се рееше пред него в мрака на плевнята.

Незнайно как бе докопал златния животомер.

Рече му: „Бил Порталски, допусната е грешка.“

Стъклото се пръсна. Фини златни секундички заискриха в пространството за миг и опадаха на пода.

Рече му: „Върни се. Трябва да си вършиш работата. Допусната е грешка.“

Силуетът изчезна.

Бил Порталски кимна. Разбира се, допуснали са грешка. Поначало беше очевидно, че има някаква грешка. Знаеше това още от първия миг.

Захвърли работните дрехи в един ъгъл и взе своето наметало от непрогледна тъма.

Е, поне се обогати с преживявания. Но си признаваше честно, че не би искал те да продължат. Сякаш от раменете му падна огромен товар.

Нима животът им наистина е такъв? Да чувстват как мракът ги придърпва полека към себе си?

Как успяваха да го понесат? А те въпреки всичко търпяха и наглед откриваха някаква радост във всичко, макар че логично би било единствено отчаянието. Изумително… Да знаеш, че си нищожно същество, притиснато между два необозрими зъбера от мрак. Как издържаха на този живот?

Явно беше по силите само на онези, които са родени.

Смърт оседла коня си и препусна над полята. Далеч под него житото се люшкаше като море. Госпожица Флитуърт трябваше да си потърси друг помощник за жътвата.

Странно. Някакво чувство. Може би съжаление? Нима? Но то принадлежеше на Бил Порталски, а той беше… мъртъв. Смърт отново си възвърна предишната същност и се приюти в безопасната липса на чувства и скърби.

Никога за нищо не съжаляваше.

Ето че се озова в кабинета си. Озадачи се, защото не помнеше как е попаднал вътре. Допреди миг беше на седлото, а вече виждаше кабинета с големите дневници, животомерите и инструментите.

Беше по-голям, отколкото го помнеше. Стените се мяркаха някъде по границата на безкрая.

Дължеше се на Бил Порталски. Естествено беше кабинетът да му се стори огромен. Значи някаква частичка от него още упорстваше. Щом потъне в работа, ще се отърве от него.

Вече имаше животомери на бюрото. Не помнеше и как ги е пренесъл там. Все едно, важното е да се захване с работата…

Взе най-близкия и прочете името.

— Кру-кву-гри-лу!

Госпожица Флитуърт седна рязко в леглото. В просъница бе дочула звука, събудил петела.

Напипа кибрита и успя да запали свещ. Наведе се да опипа под леглото и пръстите й стиснаха дръжката на късата сабя, с която покойният господин Флитуърт често си бе служил по време на пътуванията си през планините.

Слезе припряно по скърцащите стъпала и закрачи във възхладното утро.

Подвоуми се пред вратата на плевнята, после я отвори колкото да се промъкне вътре.

— Господин Порталски?

Сеното зашумоля, тишината се изпълни с будно внимание.

— ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ?

— Ти ли извика? Знам, че някой изкрещя името ми.

Ново шумолене, Бил Порталски подаде глава отгоре.

— ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ?

— Аз съм. Ти кого очакваше? Добре ли си?

— Ъ-Ъ… ДА. ТАКА ИЗГЛЕЖДА.

— Ама сигурен ли си? Ти събуди Сирил.

— ДА. ДА. БЕШЕ… ПОМИСЛИХ, ЧЕ… ДА.

Тя духна свещта. Предутринната мъждива светлина й стигаше.

— Е, щом си добре… Тъй и тъй станах, ще ида да сложа водата за кашата.

Бил Порталски полежа в сеното, докато не се увери, че краката му ще го държат, чак тогава слезе внимателно и закрета през двора към къщата.

Не продума, докато тя сипваше с черпака каша в паницата му и направо я удавяше в сметана. Той не знаеше как да задава въпроси, но копнееше да научи отговорите.

— ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ?

— Да?

— КАКВО Е… АКО ПРЕЗ НОЩТА… ВИЖДАТЕ РАЗНИ НЕЩА… НО НЕ СЕ СЛУЧВАТ НАИСТИНА?

Тя постоя с гърнето в едната ръка и черпака в другата.

— А, за сънищата ли питаш?

— ТОВА ЛИ СА СЪНИЩАТА?

— Че ти не сънуваш ли? Аз пък си мислех, че всеки сънува.

— А АКО СЪНИЩАТА СА ЗА ОНОВА, КОЕТО ПРЕДСТОИ ДА СЕ СЛУЧИ?

— Ясно. Предчувствия. Хич не вярвам в тях, да ти призная. Сега да не ми изръсиш, че не знаеш що е сън?

— НЕ. НЕ. НЯМА, РАЗБИРА СЕ.

— Какво те тормози, Бил?

— ВНЕЗАПНО РАЗБИРАМ, ЧЕ ВСИЧКИ ЩЕ УМРЕМ.

Тя се взря замислено в него.

— Е, тъй е с всички ни — промълви след минута. — Туй ли сънуваш? На всекиго му идва множко понякога. На твое място щях да загърбя тия тревоги. Открай време си знам, че най-добре е да имаш работа за вършене и да се държиш, все едно ти е много весело.

— НО НАЛИ ВСИЧКО ЩЕ СВЪРШИ!

— О, туй не е толкова ясно. Май зависи как си живял.

— СЪЖАЛЯВАМ, НЕ РАЗБРАХ.

— Ти вярващ ли си?

— ЗНАЧИ КАЗВАТЕ, ЧЕ СЛЕД СМЪРТТА ЩЕ ВИ СЕ СЛУЧИ ОНОВА, КОЕТО ВЯРВАТЕ, ЧЕ ЩЕ СЕ СЛУЧИ?

— Много ще е хубаво, ако е тъй, нали? — бодро отвърна тя.

— АЗ ОБАЧЕ ЗНАМ В КАКВО ВЯРВАМ. НЕ ВЯРВАМ В НИЩО.

— Ех, че сме умърлушени тая сутрин! — поклати глава госпожица Флитуърт. — Я по-добре си дояж кашата. Ще ти бъде от полза. Хората казват, че от нея укрепвали костите.

Бил Порталски огледа преценяващо паницата си.

— ТОГАВА МОЖЕ ЛИ ОЩЕ ЕДНА ПОРЦИЯ?

Бил Порталски прекара утрото в цепене на дърва. Беше приятно с еднообразието си занимание.

Да се умори. В това беше разковничето. Несъмнено бе спал и предишните нощи, но е бил прекалено уморен, за да сънува. Изпълваше го решимост да не се повтори онзи сън. Брадвата се надигаше и се стоварваше върху дървата с точността на часовников механизъм.

Не! Не и часовников механизъм!

Госпожица Флитуърт бе сложила няколко гърнета на печката, когато той влезе в кухнята.

— МИРИШЕ ПРИЯТНО — сподели Бил и посегна към подскачащия капак на едно гърне.

Госпожица Флитуърт мигом се завъртя към него.

— Не пипай! Не е за теб, а за плъховете!

— ПЛЪХОВЕТЕ НЕ СИ ЛИ НАМИРАТ ХРАНА САМОСТОЯТЕЛНО?

— То се знае. Затуй ще им дадем още мъничко преди жътвата. По няколко лъжици от тая гадост в дупките им и… край на плъховете.

Мина време, докато Бил Порталски пресметне колко е две плюс две, но когато процесът завърши, беше