Жътварят

съдчето със захарните бучки…

Накрая се намести в креслото. И с глас, сякаш е отдъхвала блажено поне двадесет минути, изчурулика:

— Е… много е приятно, нали?

— ДА, ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ.

— Напоследък рядко имам повод да отворя дневната.

— РАЗБИРАМ.

— Особено откакто загубих баща си.

Частица от секундата Бил Порталски се питаше дали не е загубила баща си някъде из дневната. Може би е свърнал в грешна посока между всички тези украшения. После обаче си спомни какви чудати изрази са присъщи на хората.

— АХА…

— Обичаше да седи в креслото, където си ти сега, и да чете алманаха.

Бил Порталски прерови паметта си.

— БЕШЕ ВИСОК МЪЖ — престраши се накрая. — С МУСТАЦИ, НАЛИ? И МУ ЛИПСВАШЕ ВЪРХЪТ НА ЛЯВОТО КУТРЕ.

Госпожица Флитуърт се взря в него над ръба на чашата си.

— Познаваше ли го?

— ДОКОЛКОТО СИ СПОМНЯМ, СРЕЩНАХМЕ СЕ САМО ВЕДНЪЖ.

— Изобщо не ми е споменавал за теб — намуси се госпожица Флитуърт. — Поне не и с името Бил Порталски.

— И АЗ НЕ ВЯРВАМ ДА МЕ Е СПОМЕНАВАЛ — бавно изрече Бил Порталски.

— Добре, добре, няма нищо — помирително промълви тя. — Знам ги тия истории. И татко се занимаваше по малко с контрабанда. Стопанството не е голямо. Не може да се живее прилично с туй, дето отглеждаме. А той често повтаряше, че човек се оправя както смогне. Сигурно и ти си вършил нещо подобно. Вече те огледах хубавичко. Знам, че си вършил такива работи.

Бил Порталски се замисли дълбоко.

— ДА, ЗАНИМАВАХ СЕ С ПРЕНОС И ПРЕВОЗ.

— Досещах се. Бил, ти имаш ли семейство?

— ДЪЩЕРЯ.

— Много мило.

— ЗА СЪЖАЛЕНИЕ НЕ ПОДДЪРЖАМЕ ВРЪЗКА.

— Колко жалко — от сърце отвърна госпожица Флитуърт. — Тук имахме и весели мигове, но беше отдавна. Е, когато моят младеж беше жив, разбира се.

— СИН ЛИ ИМАТЕ? — реши да попита Бил Порталски, който изтърва нишката на разговора.

Тя го прониза с поглед.

— Я си спомни, че съм госпожица. А в нашия край се отнасяме сериозно към тия неща.

— МОЛЯ ДА МЕ ИЗВИНИТЕ.

— Не, за годеника си говоря, казваше се Руфус. Беше контрабандист като татко. Само че не толкова печен, признавам. Повечко си падаше по разни жестове. Носеше ми какви ли не дреболии от чужди страни. Накити и джунджурийки. И с него ходехме на танците. Помня, че имаше чудни прасци. Харесвам мъже с добре оформени крака.

Тя поседя вторачена в огъня.

— И… един ден той не се върна. Тъкмо преди да се оженим. Татко проклетисваше, че не бивало и и да помисля да ходи през планините, когато наближава зимата. Но аз знаех, че искаше да ми донесе хубав сватбен подарък. Пък и да изкара още пари, за да угоди на татко, защото татко не беше много склонен да…

Госпожица Флитуърт хвана машата и разръчка горящите дърва по-свирепо, отколкото заслужаваха.

— Между другото, разни хора пускаха слухове, че забягнал във Фарфири или Анкх-Морпорк, но не вярвам, че е постъпил тъй.

Тежкият й поглед сякаш го прикова към креслото.

— А ти какво би рекъл, Бил Порталски?

Той много се възгордя, че откри и втория скрит въпрос в думите й.

— ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ, ПЛАНИНАТА ЧЕСТО Е МНОГО КОВАРНА ПРЕЗ ЗИМАТА.

Пролича, че й олекна.

— И аз тъй казвам. А знаеш ли какво си помислих, Бил Порталски?

— НЕ.

— Беше в деня преди сватбата. Да, де, туй вече го знаеш. Едно от товарните му кончета се прибра самичко, мъжете се качиха горе и се натъкнаха на падналата лавина… И аз си помислих, че е смехория. Че е тъпотия. Ужасна съм, нали? Вярно, после какви ли не други мисли ми минаха през главата, но първо ми шукна, че светът не бива да се държи тъй, сякаш всичко е написано в книга. Нали е ужасно, че си го помислих?

— ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ, САМИЯТ АЗ НИКОГА НЕ СЪМ ХАРЕСВАЛ МЕЛОДРАМИТЕ.

Тя не се заслуша в думите му.

— И си рекох, че животът очаква от мен години наред да се вкисвам из къщата, навлякла сватбената си рокля, докато се побъркам. Туй искаше от мен. Ха! Да, бе! Напъхах роклята в чувала с парцалите и напук на всичко поканихме хората на сватбената закуска, щото е същинско престъпление да хабиш вкусни гозби.

Тя отново нападна ожесточено огъня и прониза госта с остър поглед.

— Казвам ти, винаги е важно да знаеш кое е истинско и кое не е, а ти как мислиш?

— ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ…

— Кажи.

— ИМАТЕ ЛИ НЕЩО ПРОТИВ ДА СПРА ЧАСОВНИКА?

Тя вдигна глава и зяпна опулената сова.

— Какво? Аха… Но защо?

— БОЯ СЕ, ЧЕ ЗАПОЧНА ДА МИ ЛАЗИ ПО НЕРВИТЕ.

— Нали не вдига много шум?

На Бил Порталски му се прииска да признае, че всяко тиктакане е като стоварен железен боздуган по бронзов стълб.

— ПРОСТО Е МАЛКО ДРАЗНЕЩО, ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ.

— Ами спри го, щом ти пречи, все ми е едно. Навивам го само колкото да има някакъв звук в къщата.

Бил Порталски се изправи облекчен, провря се боязливо през гората от украшения и хвана топката на махалото, оформена като борова шишарка. Дървената сова му се блещеше, а тиктакането спря поне в царството на обичайните звуци. Той обаче долавяше как другаде блъскането на времето продължава несекващо. Как го понасяха хората? Допускаха времето в домовете си, сякаш им е приятел.

Върна се на креслото.

Госпожица Флитуърт се бе захванала да плете настървено.

Пламъците припукваха в огнището.

Бил Порталски се облегна на креслото и впери поглед в тавана.

— Твоят кон доволен ли е?

— МОЛЯ?

— Питам те за коня. Май му харесва да броди по ливадите — подсказа тя.

— ДА, ТАКА Е.

— Тича насам-натам, все едно не е виждал трева.

— ТОЙ ОБИЧА ТРЕВАТА.

— А ти обичаш животните. Личи си.

Бил Порталски кимна. Запасите му от светски реплики, поначало оскъдни, се изтощиха напълно.

Седя мълчаливо още два часа, стиснал страничните облегалки, докато госпожица Флитуърт не спомена,