— И изобщо не беше нужно той да изприказва всички онези думички, когато те видя да буташ капака на ковчега — оплака се Дорийн. — Ама че жрец! Не би трябвало дори да знае такива думи.
— Харесваше ми в онзи храм — печално си призна Артър. — Поне имах с какво да си запълня срядата.
Уиндъл се чудеше как Дорийн успява ту да включи, ту да изключи акцента си.
— И вие ли сте вампирка, госпожо Уинк… моля да ми простите… графиньо Несерато? — осведоми се учтиво.
Тя се засмя.
— Няма зъмнение.
— Вампирка по брак — уточни Артър.
— Възможно ли е? — изненада се Уиндъл. — Заблуждавах се, че ухапването е задължително.
Гласът под стола се закиска.
— Що пък да хапя жена си след трийсет години брак? Хич не съм си го и помислял — завъртя глава Артър.
— Всяка съпруга трябва да споделя увлеченията на съпруга си — заяви Дорийн. — Това прави зъвмезтния живот интерезен.
— Че кому е притрябвал интересен съвместен живот? Никога не съм казвал, че искам да е интересен. Ей това им е сбъркано на днешните хора — искат и разни неща като брака да са им интересни. Пък и вампирството не е увлечение — завайка се Артър. — Хич не е толкова увлекателно, колкото разправят. Не мога да излизам навън денем, не мога да хапна чесън, не мога и да се обръсна свястно…
— Но защо да не можете… — озадачи се Уиндъл.
— Щото няма как да припаря пред
— Арторе никога не зе е чувзтвал зпокойно при запознаването з нови хора — вметна Дорийн.
— Най-лошо е, че трябва да се разкарвам с вечерно облекло през цялото време — прецени Артър и изгледа косо Дорийн. — Не ми се вярва, че е чак толкова задължително.
— Много е важно да зе държим на равнището на положението зи — отби атаката тя.
Освен акцента на пресекулки, тя бе решила да допълва фрака на Артър според представите си за външността на една вампирка — черна рокля по тялото, дълга черна коса, вдигната над главата, и придаващ извънредна бледност грим. Природата я бе създала дребничка и пълна, имаше къдрава коса и розови бузки. Противоречието се набиваше на очи.
— Да си бях останал в онзи ковчег — изхленчи Артър.
— О, не — скастри го господин Шу. — Това е най-лесно. Артър, движението има нужда от хора като теб. Трябва да даваме пример. Спомни си нашия девиз.
— Кой от многото, Рег? — с лека досада се обади Лупин.
— „Неумрял — да, нечовек — не!“ — провъзгласи Шу.
— Разбери, той има най-добри намерения — оправда го Лупин след края на сбирката.
Двамата с Уиндъл вървяха в сивкавото утро. Семейство Несерато си тръгнаха най-рано, за да не страда още повече Артър от светлината, а господин Шу спомена, че отивал да произнесе реч.
— Промъква се в гробището до Храма на малките богове и крещи с все сила — обясни Лупин. — Твърди, че така прояснявал съзнанието на мъртъвците, но май не е много сигурен дали постига нещо.
— А кой беше под стола? — сети се Уиндъл.
— Това е Шлепел. Според нас е караконджул.
— И караконджулите ли спадат към неумрелите?
— Не иска да ни каже.
— Никога ли не сте го виждали? Чувал съм, че те се крият под разни неща и… как беше… изскачат да плашат хората.
— В криенето го бива, но май изскачането никак не му харесва.
Уиндъл се замисли. Един страдащ от агорафобия караконджул би допълнил чудесно групичката, с която се запозна току-що.
— Представи си само… — смънка уклончиво.
— Ходим в клуба само заради Рег — сякаш се извини Лупин. — Дорийн все повтаря, че иначе ще му разбием сърцето. А знаеш ли кое е най-непоносимото?
— Казвай — подкани го Уиндъл.
— Понякога носи китара и ни кара да пеем песнички като „Улиците на Анкх-Морпорк“ и „Ние ще победим“13. Същински ужас.
— Да не пее фалшиво? — предположи Уиндъл.
— О, пеенето няма значение. Но виждал ли си как едно зомби борави със струните на китарата? Неприятното започва, когато после му търсим пръстите по пода. — Лупин въздъхна. — Впрочем сестра Друл е трупоядка. Ако ти предложи от нейните банички с кайма, не хапвай.
Уиндъл си спомни тихата стара дама в безформени сиви дрехи.
— Охо… Да не ги прави от човешко месо?
— Какво?! А, не. Изобщо не умее да готви.
— Ясно…
— Брат Иксолит вероятно е единственото банши с говорен недостатък в целия свят. Вместо да седи на покрива и да крещи, когато някой ще умре, той пише бележка и я пъха под вратата…
В паметта на Уиндъл изплува издълженото тъжно лице.
— И на мен даде бележка.
— Опитваме се да го насърчаваме — сподели Лупин. — Много е стеснителен.
Ръката му изведнъж се протегна и залепи Уиндъл за стената.
— Тихо!
— Какво има? — изсъска Уиндъл.
Ушите на Лупин зашаваха. Ноздрите му се издуха.
Направи знак на Уиндъл да не мърда от мястото си, плъзна се безшумно по уличката до следващата пресечка, още по-тясна и гнусна на вид. Постоя така и внезапно посегна зад ъгъла с косматата си ръка.
Някой изквича. Ръката на Лупин извлече боричкащ се мъж. Огромни мускули прескачаха но косматия гръб в процепите на скъсаната риза, когато странният върколак придърпа уловения човек към зъбите си.
— Причакваше ни и искаше да ни обереш, нали? — попита спокойно.
— Кой, аз ли?…
— Надуших те — още по-невъзмутимо обясни Лупин.
— Изобщо не съм…
Върколакът въздъхна.
— Вълците не се държат така.
Мъжът висеше над калдъръма.
— Брей, сериозно?
— Вкопчват се открито — зъб срещу зъб, нокът срещу нокът — продължи Лупин. — Нима да видиш как вълк дебне зад някоя скала, за да обере минаващ язовец.
— А стига, бе…
— Искаш ли да ти отхапя гръкляна?
Мъжът се вторачи в жълтите очи. Изглежда бързо прецени шансовете си срещу двуметров мъжага със страховити зъби.
— Имам ли избор? — изписука страхливо.
— Този мой приятел — Лупин посочи Уиндъл — е зомби…
— Е, не съм убеден дали спадам към този вид. Не трябваше ли да глътнеш някаква риба и корен, за да станеш…
— … а ти знаеш как едно зомби постъпва с хората, нали?
Мъжът се помъчи да кимне, макар че пръстите на Лупин стискаха гърлото му.
