— О-ох… — пак се обади Ковчежникът.
— Не получихме обяснение защо всичко се сдоби със свой живот — оплака се Старшият наставник.
— Задръж… — спря го Ридкъли. — Ако хората стигат до края на живота си, напускат телата си и тъй нататък, но Смърт не ги отнася…
— Значи се трупат на опашка някъде тук — довърши Деканът.
— И няма къде да се дянат.
— Не само хората — добави Старшият наставник. — Отнася се за всичко, което умира.
— И светът прелива от жизнена сила — обобщи Ридкъли.
Магьосниците говореха безстрастно, но съзнанието на всеки надничаше отвъд неизбежния край на обсъждането към далечния ужас на изводите.
— Размотава се и няма какво да върши — смънка Лекторът по съвременни руни.
— Прояви на полтъргайст.
— И това ни се стовари на главите…
— Почакайте! — примоли се Ковчежникът, който някак догони мислено събитията. — Защо да се притесняваме? Няма причина да се опасяваме от мъртъвците, нали? В края на краищата те не са нищо повече от хора, които са умрели. Обикновени хора. Като нас.
Магьосниците се замислиха. Спогледаха се. И се развикаха едновременно.
Никой не си спомни подхвърлените думички за „подходящия кандидат“.
Вярата е сред най-могъщите органични сили в мултивселената. Е, дори да не помества планини сама по себе си, може да сътвори същество, което е способно да го стори.
Хората дълбоко се заблуждават за вярата. Смятат, че действа отзад напред. Представят си, че първо има обект, после възниква и вяра в него. Всъщност е точно обратното.
Вярата се подмята из просторите на битието подобно на буци глина, въртящи се в спирала по грънчарското колело. Например така са сътворени боговете. Несъмнено е, че са създадени от онези, които вярват в тях, защото дори съкратените биографии на божествата доказват, че произходът им не може да е божествен. Склонни са да правят онова, което и хората биха си позволили, ако щеше да им се размине безнаказано, особено като става дума за нимфи, златни дъждове в спални и смазване на врагове.
Вярата създава и други неща.
Тя създаде Смърт. Не самата смърт, която е официално название за състоянието, причинено от продължителна липса на живот, а персонифицирания Смърт. Той се е развивал заедно с живота. Щом у някоя жива твар замъждука идеята, че може изведнъж да стане нежива, ето ти го Смърт. Бил е такъв много време преди хората да се замислят за него. Те само са добавили формата, острата коса и наметалото към личност, присъстваща от милиони години.
Но сега го нямаше. Вярата обаче не секва. А щом средоточието й бе изчезнало, появяваха се нови. Засега дребни и не особено могъщи. Собствените смърти на всеки вид — вече не обединени в един образ, а различни.
В потока се мяркаха черните люспи на новия Смърт на еднодневките. В горите се носеше невидим, само като удар на брадва, Смърт на дърветата.
Сантиметър над пясъците на пустинята пълзеше тъмна празна коруба… Смърт на костенурките.
Смърт на хората още не бе добил завършения си облик. Хората са способни да вярват в извънредно сложни измислици.
Същото е като разликата между нехайно изтърсения лаф и дълбокомислено изречената фраза.
Металните звуци откъм уличката секваха.
Настъпи тишина. Беше дебнещата тишина около нещо, което се старае да не вдига шум.
И накрая в далечината заглъхна съвсем тихичко дрънчене.
— Не стой на вратата, приятелю. Не запречвай коридора. Влизай, де.
Уиндъл Пунс примига в сумрака.
Щом очите му свикнаха, различи наредени в полукръг столове в иначе голата и прашна стая. Бяха заети.
По средата имаше маса, зад която седеше някой. И този някой вече идваше към него, протегнал ръка и усмихнат приветливо.
— Не ми казвай, нека да позная. Ти си зомби, нали?
— Ъ-ъ…
За пръв път виждаше създание с толкова бледа кожа, доколкото я имаше. Не бе виждал досега и дрехи, наглед прани заедно с ножчета за бръснене, или пък вонящи, като че някой е умрял в тях и още ги носи. Изненада го и значката „Гордея се, че съм сив“.
— Не знам — призна след миг-два. — Май така излиза. Погребаха ме, нали разбирате, и видях тази картичка…
Показа я, сякаш се бранеше с щит.
— Разбира се.
„Ей сега ще поиска да се здрависаме — предвиди Уиндъл. — Знам си обаче, че накрая ще имам повече пръсти, отколкото ми се полагат. Олеле… И аз ли ще бъда такъв след време?“
— Впрочем мъртъв съм — изтърси от смущение.
— И ти омръзна всеки да те подритва, а? — съчувствено попита зеленокожият.
Уиндъл стисна ръката му много предпазливо.
— Е, чак да ми е омръзнало…
— Казвам се Шу. Рег Шу.
— Пунс. Уиндъл Пунс. Ъ-ъ…
— Да, винаги е така — горчиво отбеляза Рег Шу. — Щом си мъртъв, хората не искат и да те знаят, нали? Държат се, все едно си прихванал някаква ужасна болест. А умирането може да се случи на всекиго, не съм ли прав?
— Предполагам, че на всекиго — не пожела да спори Уиндъл. — Аз, такова…
— Да, да, знам какво ви е на душата. Щом споменете пред някого, че сте мъртъв, той се държи, сякаш вижда призрак — продължи господин Шу.
Уиндъл осъзна, че разговорът с него не се различава много от опитите за общуване с Архиканцлера. Нямаше значение какво му казваш, защото не те слушаше. Но Муструм Ридкъли просто не си даваше зор да внимава, а Рег Шу направо наместваше твоите очаквани реплики в съзнанието си.
— Ъхъ, тъй си е — отстъпи Уиндъл.
— Ние тъкмо се канехме да привършваме — сподели Шу. — Позволете да ви запозная с всички. Представям ви…
— Пунс. Уиндъл Пунс.
— … брат Уиндъл — довърши Шу. — Нека го приветстваме бодро в редиците на „Ново начало“!
Разнесе се срамежливо хорово „здравейте“. Едър и прекалено окосмен младеж на крайния стол долови погледа на Уиндъл и подчертано подбели жълтите си очи, за да покаже, че имат едно и също отношение към обстановката.
— Това е брат Артър Уинкингс…
— Граф Несерато — рязко го поправи женски глас.
— И сестра Дорийн… исках да кажа графиня Несерато, разбира се…
— Много ми е приятно, така де — подхвърли женският глас.
Дребната трътлеста жена до дребния трътлест граф протегна обсипана с пръстени ръка. Графът се усмихна неуверено на Уиндъл. Май беше облякъл оперен костюм, скроен за значително по-масивен притежател.
— И брат Шлепел…
Столът беше празен, но изпод него се обади плътен глас:
— Добра ти вечер.
— И брат Лупин.
