Мускулестият космат младеж с дълги резци и заострени уши сърдечно разтърси ръката на Уиндъл.
— И сестра Друл. И брат Горпър. И брат Иксолит.
Уиндъл стискаше всякакви разновидности на ръце.
Брат Иксолит му връчи късче пожълтяла хартия. На нея бе изписана една дума — „УуууИиииУуууИиииУуууИИИИии“.
— Съжалявам, че не сме повече тази вечер — заяви накрая господин Шу. — Правя каквото мога, но се опасявам, че някои хора като че не са готови да положат никакво усилие.
— Ъ-ъ… за мъртви хора ли говорите? — уточни Уиндъл, все още зяпнал хартийката.
— Според мен това е душевна леност — сърдито сподели Шу. — Как движението ще постигне някакъв напредък, ако хората се излежават през цялото време?
Лупин разпалено правеше знаци „Не го подкокоросвай“ зад главата на господин Шу, но Уиндъл не успя да се възпре навреме.
— Кое движение?
— За правата на мъртъвците — охотно го просвети Шу. — Ще ви дам от моите позиви.
— Но нали… хъм, мъртъвците нямат никакви права? — промълви Уиндъл.
С периферното си зрение забеляза как Лупин закри очите си с длан.
— Мъртвешки прав си, друже — подхвърли Лупин, без и мускулче да трепне на лицето му.
Господин Шу го опари с поглед.
— Душевна леност — повтори той. — Все същото. Даваш всичко от себе си на хората, а те не ти обръщат внимание. Нали знаете, че за вас могат да говорят каквото си искат и да ви отнемат собствеността само защото сте мъртъв? Освен това…
— Представях си — прекъсна го Уиндъл, — че повечето хора след смъртта си… сещате се… остават
— Мързел — отсече Шу. — Просто не желаят да правят усилия.
Уиндъл за пръв път видя някой да се смалява от униние с поне десетина сантиметра.
— А вие откога зте неумрял, Виндъл? — заговори Дорийн с отчетливо неестествен акцент и крехка жизнерадост.
— О, съвсем отскоро — отвърна той с облекчение, че разговорът свърна в друга посока. — Да си призная, не се оказа това, което очаквах.
— Свиква се — увери то навъсено Артър Уинкингс, същият и граф Несерато. — Това му е лошото да си неумрял. Лесно е, като да паднеш от скала. Тук всички сме неумрели.
Лупин се прокашля.
— Освен Лупин — уточни Артър.
— Аз по-скоро съм почетен неумрял — добави якият космат младеж.
— Щото е върколак — стигна до същността Артър.
— Щом го зърнах, веднага си помислих, че е върколак — кимна Уиндъл.
— При всяко новолуние — сподели Лунни. — Не пропускам нито едно.
— Значи започвате да виете и ви расте козина?
Всички завъртяха глави.
— А-а… не — запъна се Лунни. — По-скоро
— Но нали при пълнолуние нормалният върколак винаги…
— Проблемът на Лупин е, че подхозда към проблема от другата му зтрана — вметна Дорийн, отново превключила на акцента си.
— Формално погледнато, съм вълк — призна младежът. — Пълна нелепост! А при пълнолуние се превръщам във вълкочовек. През останалото време съм… ами вълк.
— Брей — сащиса се Уиндъл. — Това сигурно ви затруднява ужасно.
— Най-зле съм с панталона — осведоми го Лупин.
— Ъ-ъ… наистина ли?
— О, да. Виж какво, на хората-върколаци им е лесно. Продължават да си носят дрехите. Е, може да се посцепят малко, но поне са им на тялото, нали? А аз щом зърна пълната луна, след миг вече ходя на два крака и говоря, обаче загазвам жестоко, защото доста ми липсва панталонът. И се наложи да си държа някъде панталон за пълнолунието. Господин Шу…
— … наричайте ме Рег…
— … ми позволи да го оставям в работата му.
— Аз работя в погребалното бюро на Брястовата улица — допълни Рег Шу. — Не се срамувам от това. Струва си, щом мога да спася брат или сестра.
— Моля? — сепна се Уиндъл. — Да спасите ли?
— Аз забождам тези покани на ковчезите — похвали се Шу. — Не се знае. Струва си да опитам.
— И често ли има полза?
Уиндъл огледа стаята. Вероятно тонът му натърти, че помещението е доста просторно, а тук има само осем души. С гласа под стола ставаха девет, ако и той принадлежеше на човек.
Дорийн и Артър се спогледаха.
— Имаше полза за Арторе — превзето обясни тя.
— Извинете, но все пак се питам… — подвоуми се Уиндъл. — Вие двамата да не сте… случайно… вампири?
— Тъй си е — потвърди Артър. — Ако ще и да е жалко.
— Ха! Защо говориз така? — надменно изрече Дорийн. — Трябва да си радозтен от благородния зи произход.
— „Радозтен“ ли? — промърмори Артър.
— Прилеп ли ви ухапа или нещо подобно? — припряно попита Уиндъл, за да не предизвиква още търкания в семейството.
— Не, адвокат беше — захвана се да разказва Артър. — Получих едно писмо, сещаш ли се? Със засукан восъчен печат и каквото се полага. Дрън-дрън… прапрачичо… дрън-дрън… единственият жив сродник… дрън-дрън… позволете първи да изразим най-искрените си… дрън-дрън. Допреди миг съм Артър Уинкингс и се издигам в търговията на едро с плодове и зеленчуци, в следващия откривам, че съм Артър, граф Несерато, собственик на двеста декара отвесен зъбер, от който и планинска коза ще падне, и на замък, откъдето са се разбягали дори хлебарките. Получавам и покана от бургомистъра на съседния град да намина някой ден, за да обсъдим данъците, неплатени от три века.
— Мразя адвокатите — обади се гласът изпод стола.
Отекваше печално. Уиндъл се помъчи да прибере краката си под своя стол.
— Беше напълно приличен замък — възрази Дорийн.
— Ами, беше си скапана купчина мухлясал камънак — упорстваше Артър.
— Имаше чудесен изглед.
— Вярно. През всяка стена — не отрече Артър, но сякаш спусна преграда пред предъвкването на темата. — Да се бях сетил още преди да отидем да го разгледаме. Е, бързичко си тръгнахме, нали разбирате? Викам си: „Ама че работа, прахосах четири дни залудо тъкмо в сезона на големите продажби.“ Повече не се тюхках. И докато се опомня, събуждам се в тъмен сандък, накрая напипвам кибрита, паля клечка и виждам някакво картонче на една педя от носа си. Беше написано…
— „Няма полза да се излежаваш“ — гордо вмъкна господин Шу. — Беше един от първите ми опити.
— Не зъм виновна за нищо — вирна нос Дорийн. — Ти зе беше вкочанязал от три дни.
— А жрецът как се стресна… Да не ви разправям — продължи Артър.
— Ха! Свещеници! — изсумтя Шу. — Всички са еднакви. Все те уверяват, че ще живееш и след смъртта, но я се опитай да го направиш наистина и им погледни физиономиите!
— Не обичам и свещеници — избоботи гласът изпод стола.
Уиндъл вече се питаше дали някой от другите го чува.
— Няма да забравя скоро оная гримаса на преподобния Уилиджери — мрачно сподели Артър. — Ходех в този храм от трийсетина години. Хората ме уважаваха. А сега щом дори си
