Неколцина от мъжете донесоха дълги пръти с куки, за да смъкнат горящата слама от покрива. Госпожица Флитуърт накара други да опрат подвижна стълба до единия прозорец на спалнята, но докато убеди някого да се покатери под защитата на подгизнало одеяло, върхът на стълбата вече тлееше.
Бил Порталски не откъсваше поглед от пламъците.
Бръкна в джоба си и извади животомер. Светлината на пожара играеше червеникаво по стъклото. Пак прибра златния часовник в джоба.
Част от покрива хлътна навътре.
— ПИСУК.
Бил Порталски погледна в краката си. Фигурка в черно наметало мина решително между тях и влезе наперено през обрамчения с огън вход.
Някой викаше оглушително, че вътре имало бурета с ракия.
Бил Порталски отново извади животомера. Съскането му заглушаваше рева на пожара. Бъдещето изтичаше в миналото, имаше несравнимо повече минало, отколкото бъдеще. Порази го обаче фактът, че бъдещето винаги тече в миналото през неизменното
Внимателно пусна животомера в джоба си.
Смърт знаеше, че намесата в съдбата на един-единствен човек може да унищожи света. Това знание беше част от него.
Но откри, че за Бил Порталски в това няма повече смисъл, отколкото в думите „конски лакти“.
— ОХ, ПО ДЯВОЛИТЕ… — промърмори той.
И влезе в огъня.
— Ъ-хъм. Библиотекарю, аз съм! — Уиндъл се мъчеше да вика през ключалката. — Уиндъл Пунс.
Опита пак с думкане по вратата.
— Той защо не се обажда отвътре?!
— Не знам — отвърна глас зад него.
— Шлепел?
— Аз съм, господин Пунс.
— Как се озова зад мен?
— Трябва да бъда зад нещо, господин Пунс. В това е същината на караконджула.
— Библиотекарю! — кресна Уиндъл и заблъска с юмрук по вратата.
— Ууук.
— Защо отказваш да ме пуснеш?
— Ууук.
— Но аз искам да проверя нещо в книгите.
— Ууук ууук!
— Е, да, такъв съм си. Туй какво общо има с молбата ми?
— Ууук!
— Ама не е… не е честно!
— Той какво ви каза, господин Пунс?
— Нямало да ме пусне, защото съм бил мъртъв!
— Типично поведение. Рег Шу все се оплаква от това отношение.
— Някой друг наясно ли е с тая жизнена сила?
— Ами винаги можете да се обърнете към госпожа Кейк. Но тя си е особнячка.
— Коя е госпожа Кейк? — Уиндъл поумува над казаното от Шлепел. — А ти между другото си караконджул.
— Никога ли не сте чувал за госпожа Кейк?
— Не съм.
— Не вярвам да се интересува от магия… А господин Шу бездруго ни увещава да не говорим е нея. Твърди, че тя експлоатирала мъртъвците.
— Как?
— Тя е медиум.
— Сериозно? Добре, да вървим при нея. И… Шлепел?
— Да?
— Тръпки ме побиват, защото се спотайваш зад гърба ми през цялото време.
— Господин Пунс, много се разстройвам, ако не съм застанал зад нещо или някого.
— Не можеш ли да се криеш зад друго нещо, не зад мен?
— А вие какво предлагате, господин Пунс?
Уиндъл прехвърли в ума си възможностите.
— Да, може и да се изхитрим — промърмори под носа си, — ако намеря отвертка.
Градинарят Модо бе коленичил и разравяше пръстта около гергините, но изведнъж чу ритмичен шум като от влачене на тежък предмет.
Озърна се.
— Добър вечер, господин Пунс. Още сте мъртъв, както виждам.
— Добър вечер, Модо. Градината има чудесен вид.
— Господин Пунс, някой мъкне врата зад вас.
— Да, знам.
Вратата се местеше полека по пътеката. Като подминаваше Модо, се завъртя неловко, сякаш носещият я се мъчеше да не бъде видян.
— Това е един вид предпазна врага — обясни Уиндъл.
Спря разколебан. Нещо го подразни. Не долови причината, но изведнъж усети някакво объркване, все едно чуваше музикант да свири фалшиво в голям оркестър. Внимателно обмисли гледката пред очите си.
— В какво слагаш бурените?
Модо кимна към предмета до себе си.
— Полезна е, нали? Намерих я до торището. Ръчната ми количка съвсем се потроши и като надникнах случайно, зърнах ей това там…
— Странна измишльотина — поклати глава Уиндъл. — Кому е хрумнало да изработи кошница от тел? И колелцата й са прекалено малки…
— Но е много удобна за бутане, има си дръжка — похвали се Модо. — Чудя се как някому е дало сърце да я захвърли. Господин Пунс, вие как мислите — защо са я изоставили?
Уиндъл се вторачи в количката. Не можеше да се отърве от усещането, че и тя е впила поглед в него.
Внезапно се чу да мърмори:
— Може пък сама да се е дотъркаляла там.
— Сигурно сте прав, господин Пунс! Искала е малко да си отдъхне! Как налучкахте!
— Да, тъй изглежда — невесело смънка Уиндъл.
Излезе през портата в града, до ушите му начесто достигаха чегъртането и тропотът на вратата.
„Ако някой ми бе казал преди месец, че няколко дни след смъртта си ще се шматкам из града, а по петите ми ще върви стеснителен караконджул, скрит зад носена от самия него врата, щях… щях да се смея до полуда.“
„Как пък не! Щях да бръщолевя «А?», «К’во?» и «Говори по-силно, де!». Накрая нищичко нямаше да разбера.“
До краката му някой излая.
Едно куче го гледаше втренчено. Огромно куче. Всъщност единствената причина да прилича на куче, а не на вълк, беше всеизвестният факт, че в градовете няма вълци.
То му намигна. Уиндъл се сети: „Пълнолунието мина снощи.“
— Лупин, ти ли си?
Кучето кимна.
