Тери Пратчет
Въоръжени мъже
Ефрейтор Керът от Анкх-Морпоркската Градска Стража (Нощна) се настани удобно, както вече беше навлякъл нощната си риза, взе молива, засмука края му за миг, след което написа:
Най-скъпи ми Мамо и Тате,
Е, ето още нещо, дето да се Запише в книгите, защото ме произведоха Ефрейтор!! Това ще рече още по Пет Долара месечно отгоре, плюс, че имам и ново палто, с две нашивки отгоре. И нова медна значка! Страхотна отговорност е! Това, всичкото е понеже имаме нови попълнения, защото Патрицият, за който, както вече съм имал честта да ви информирам, че е управникът на града, се съгласи, че Стражата трябва да отразява етническия състав на Града…
Керът поспря за миг и се вгледа през малкия прашен прозорец на спалнята към слънчевата светлина, която в ранната вечер се приплъзваше над реката. После отново се надвеси над хартията.
… което, Всъщност много не разбирам, но сигурно има нещо общо с Козметичната Фабрика на джуджето Грабпот Тандъргаст. Освен това, Капитан Ваймс, за когото често Ви пиша, напуска Стражата, защото се жени и ще Става Изискан Джентълмен, и, сигурен съм, че всички му желаем Всичко Най-хубаво, той ме научи на Всичко, Дето Го Знам, с изключение на, нещата, дето сам се научих на тях. Събираме се, та да му купим Подарък за Изненада, мислех си за един от онези Часовници, дето няма нужда за тях от някакви демони, че да вървят, и можем да изпишем на гърба му нещо като: „Да те държи на Стража от, Старите ти Другари в Нощната Стража“, това е Каламбур или Игра на Думи. Не знаем кой ще е новият Капитан, Сержант Колън казва, че ще си подаде Оставката, ако направят онзи, Ефр. Нобс…
Керът отново се загледа през прозореца. Голямото му честно чело се набръчка от усилието, докато се опитваше да измисли нещо положително, което да каже за Ефрейтор Нобс.
… на когото по му подхожда сегашното му Положение, ама аз съм отскоро в Стражата. Така че, ще трябва само да изчакаме и да видим…
Всичко, както повечето неща, започна със смърт. И погребение в една пролетна утрин с мъгла, толкова плътна над земята, че се изля в гроба и ковчегът беше положен върху облак.
Един малък, сивкав помияр, дал приют на толкова разнообразни кучешки болести, че бе като обгърнат в облак от прах, наблюдаваше равнодушно от купчината пръст.
Множество възрастни жени, роднини на покойника, плакаха. Но Едуард д’Ийт не заплака. Поради три причини. Той беше най-големият син, трийсет и седмият Лорд д’Ийт, а за един д’Ийт беше Немислимо да заплаче; беше — е, вярно, още с нова-новеничка диплома, — Убиец, а Убийците не плачат при вида на смъртта, иначе никога няма да спрат; а беше и ядосан. Всъщност, беше бесен от ярост.
Бесен, че му се наложи да вземе пари на заем за това погребение. Бесен на времето, на обикновеното гробище, на това, че фоновият шум на града не се промени ни най-малко, дори и при случай като този. Бесен на историята. Изобщо не беше планирано да се случи така.
Не трябваше да бъде така.
Вгледа се през реката към мрачния силует на Двореца и гневът му сякаш се изкриви в обектив.
Изпратиха Едуард в Гилдията на Убийците, защото там беше най-доброто училище за онези, чието социално положение е доста по-високо от интелигентността им. Ако го бяха изучили за Глупак, той щеше да измисли сатира и да разправя опасни вицове за Патриция. Ако го бяха обучили за Крадец1, той щеше да се намъкне в Двореца и да открадне нещо много ценно от Патриция.
Тъй или иначе… изпратиха го при Убийците…
Същия този следобед той продаде каквото беше останало от именията на рода д’Ийт и отново се записа в училището на Гилдията.
За следдипломна квалификация.
Завърши с отличие — първият в историята на Гилдията, който го постигна. По-старшите от него го описваха като човек, който да се държи под око, и понеже имаше нещо у него, което караше дори Убийците да се чувстват неловко — за предпочитане от разстояние.
В гробището самотният гробар запълни дупката, която бе последното убежище на д’Ийт старши.
Усети, че нещо като мисли минават през главата му. Звучаха горе-долу така:
„Някакъв шанс за кокал? О, не, не, моля за извинение, това беше проява на лош вкус, забрави, че го казах. Имаш си сандвичи с говеждо в т’ва, как му се викаше, там де, кутията с обяда, все пак. Защо да не дадеш един на онова сладичко кученце, ей там?“
Мъжът се облегна на лопатата си и се огледа.
Сивият помияр го наблюдаваше настойчиво.
Каза му:
— Бау?
На Едуард д’Ийт му трябваха пет месеца, докато открие каквото търсеше. Търсенето беше възпрепятствано от факта, че той не знаеше какво търси, само дето знаеше, че ще го познае, като го намери. Едуард страстно вярваше в Съдбата. Хора като него често са такива.
Библиотеката на Гилдията беше една от най-големите в града. В определени специализирани области тя си беше най-голямата. Тези области се отнасяха главно до печалната краткост на човешкия живот и до начините за причиняването й.
Едуард прекарваше доста време там, често пъти най-горе на някоя стълба, често потънал в прахоляк.
Той изчете всеки известен труд върху въоръжението. Не знаеше какво търси и затова го намери в една бележка в полето на иначе някакъв много тъп и неточен трактат върху балистиката на арбалетите. Преписа си го. Внимателно.
Едуард прекарваше много време и сред историческите книги. Гилдията на Убийците беше асоциация на господа с потомствено добро възпитание, а подобни хора разглеждат цялата записана история като един вид счетоводна книга. В библиотеката на Гилдията имаше страхотно много книги, както и цяла галерия с портрети на крале и кралици,2 и Едуард д’Ийт опозна аристократичните им лица по-добре от своето. Той прекарваше обедната си почивка там.
По-късно твърдяха, че точно тогава попаднал под лошо влияние. Но тайната в историята около Едуард д’Ийт беше, че той изобщо не бе попаднал под никакво външно влияние, освен ако не се броят онези мъртви крале. Той просто попадна под влияние на самия себе си.
Точно тук хората бъркат. Индивидите по природа не са пълноправни членове на човешката раса, освен биологически. Те имат нужда да бъдат блъскани насам-натам от Брауновото движение на обществото, а то е механизъм, чрез който човешките същества непрекъснато си напомнят едни на други, че са… ами… човешки същества. Освен това той се въртеше в спирала навътре, както обикновено става в такива случаи.
Не че имаше някакъв план. Той просто се оттегли, както правят хората, ако са подложени на някаква атака, на едно по-защитено място, т.е. в миналото. И тогава се случи нещо, което оказа върху Едуард същия ефект, както ако изследовател на древни влечуги открие в шадраванчето си плезиозавър.
Беше излязъл, примигвайки на слънчевата светлина, през един горещ следобед, след цял ден прекаран в компанията на отминало величие, и видя лицето на миналото, което вървеше и кимаше дружелюбно на хората.
Не можа да се овладее. Рече му:
— Ей, ти! Ти к-кой си?
Миналото отвърна:
