Въоръжени мъже

Те се вгледаха в напитките. Изпиха напитките.

— Ще ми се да знам — промълви Ангуа, — какво е направило онази дупка в него?

— Никога не съм виждал нещо подобно — каза Колън.

— Дали не е по-добре някой да иде да каже на госпожа Хемърхок? — попита Ангуа.

— Капитан Ваймс точно това прави в момента — обясни Керът. — Каза, че не би помолил друг да го направи.

— По-добре той, отколкото аз — пламенно изрече Колън. — Не бих направил това за нищо на света. Могат да бъдат страховити, когато се ядосат, малките му копеленца.

Всички кимнаха мрачно, в това число и малкото копеленце и по-голямото малко копеленце по осиновяване.

Те се вгледаха в напитките. Изпиха напитките.

— Не се ли предполага да открием кой го е направил? — попита Ангуа.

— Защо? — попита Ноби.

Тя отвори и затвори уста веднъж два пъти, и най-накрая успя да каже:

— В случай, че го направят отново?

— Това не беше поръчано убийство, нали? — попита Къди.

— Не — каза Керът. — Те винаги оставят бележка. По закон.

Те погледнаха напитките. Изпиха напитките.

— Ама че град — измънка Ангуа.

— Всичко сработва, обаче, това му е смешното — каза Керът. — Знаеш ли, в началото, когато постъпих в Стражата, бях толкова глупав, че арестувах шефа на Гилдията на Крадците за кражба?

— На мен ми звучи добре.

— Имах си малко неприятности за това.

— Виждаш ли — започна да обяснява Колън, — тук крадците са организирани. Искам да кажа, това е официално. Позволено им е определено количество кражби. Не че те вършат нещо в наши дни, обаче. Ако всяка година им плащаш малка вноска, те ти издават карта и те оставят на мира. Пести време и усилия на всички.

— И всички крадци са членове? — попита Ангуа.

— О, да — потвърди Керът. — Не можеш да крадеш в Анкх-Морпорк без разрешение на Гилдията. Не и ако нямаш особен талант.

— Защо? Какво става? Какъв талант? — попита тя.

— Ами, като да можеш да оживееш, окачен нагоре с краката за някоя от портите, с уши, заковани за коленете — обясни Керът.

— Това с ужасно.

— Да, знам. Но работата е там… работата е там, че сработва — каза Керът. — Всичко. Гилдиите и организираната престъпност и всичко. Всичко като че сработва.

— За господин Хемърхок не е сработило — напомни Сержант Колън.

Те си погледнаха напитките. Много бавно, като могъща секвоя, правеща първата крачка към възкресението във вид на един милион брошури „Спасете дърветата“, Детритус политна назад все още с чаша в ръка. С изключение на 90-градусовата промяна на положението му, той не помръдна нито мускул.

— От сярата е — каза Къди, без да се оглежда. — Право в главите им се качва.

Керът тупна с юмрук по масата.

— Ние трябва да направим нещо!

— Можем да му задигнем ботушите — предложи Ноби.

— Имам предвид за господин Хемърхок.

— О, да, да. Говориш като добричкия Ваймси. Ако се притеснявахме за всеки труп в този град…

— Но не и по този начин! — озъби се Керът. — Обикновено това е просто… ами… самоубийство или борба между Гилдиите, такива ми ти работи. Но той беше обикновено джудже! Стълб на обществото! По цял ден правеше саби, брадви, погребални оръжия, арбалети и инструменти за мъчение! А в следващия миг е в реката с огромна дупка в гърдите! Кой друг, ако не ние, ще направи нещо за това?

— Какво ти бърка на тебе в млякото? — попита Колън. — Виж, джуджетата могат и сами да се оправят. Като на Каменната Улица. Не си пъхай носа там, където някой може да ти го откъсне и да го изяде.

— Ние сме Градската Стража — каза Керът. — Това не означава само онази част от града, която случайно е по-висока от четири стъпки и е направена от плът!

— Това не може да е направено от джудже — каза Къди, който лекичко се олюляваше. — Нито пък от трол. — Той се опита да се потупа отстрани по носа и не улучи. — Поради причината, че ръцете и краката му си бяха още на мястото.

— Капитан Ваймс ще иска да го разследваме — каза Керът.

— Капитан Ваймс се учи как да стане цивилен — възрази Ноби.

— Ами, аз няма да… — започна Колън и се надигна от столчето си.

Той заподскача нагоре-надолу, като ту отваряше, ту затваряше уста. Най-сетне успя да каже:

— Кракът ми!

— Какво кракът ти?

— Нещо се заби в него!

Той заподскача заднешком, стиснал единия си сандал, докато се препъна в Детритус.

— Ще се изненадаш какви неща могат да ти се забият в обувките в този град — каза Керът.

— Имаш нещо на подметката на сандала си — добави Ангуа. — Престани да го размахваш насам-натам, глупако.

Тя си извади камата.

— Някаква карта или нещо подобно. С кабарче на нея. Закачил си я някъде. Вероятно й е било нужно известно време, докато пробие подметката… ето.

— Част от карта? — каза Керът.

— Има нещо написано… — Ангуа изчегърта калта.

ИСЧЕЗНАЛО

— Какво означава това? — попита тя.

— Не знам. Нещо е изчезнало, предполагам. Може би е визитката на някой господин Исчезнало, който и да е той — каза Ноби. — Кого го е грижа? Хайде да пий…

Керът взе картата и я запремята в ръце.

— Пази кабарчето — посъветва го Къди. — Пет струват цяло пени. Братовчед ми Гимик ги прави.

— Това е важно — каза Керът бавно. — Капитанът трябва да узнае за това. Мисля, че го търсеше.

— Какво му е важното? — попита Сержант Колън. — Освен дето кракът ме боли, та чак огън ме гори.

— Не знам. Капитанът трябва да знае — заинати се Керът.

— Ти му кажи тогава. Той е при нейно благородие сега.

— И се мъчи да стане благородник — заяде се Ноби.

— Аз ще ида да му кажа — съгласи се Керът.

Ангуа погледна през мърлявия прозорец. Луната скоро щеше да изгрее. Това беше един от проблемите с градовете. Проклетата луна можеше да се промъкне иззад някоя кула, ако не внимаваше човек.

— А аз най-добре да се връщам в квартирата си.

— Аз ще те придружа — светкавично предложи Керът. — Тъй или иначе трябва да ида при Капитан Ваймс.

— Няма да ти е на път…

— Честно, бих искал.

Тя погледна в целеустременото му лице.

— Не искам да те затруднявам излишно.

— Няма никакъв проблем. Аз обичам да вървя пеш. Помага ми да мисля.